Мама, която имаше среща с приятелка, днес бе в много по-добро настроение, отколкото през изминалите дни, нямаше ги загрижените погледи и шумните въздишки, когато ме погледнеше. За мое изумление, тя позволи Лесли да остане още малко. Спести ни традиционните лекции за опасността от нощното возене в автобус. Дори разреши на Ник да асистира на господин Бърнард по време на ремонтирането на уж дефектното казанче, без значение колко дълго ще продължи. Само Каролайн не извади късмет: тя бе изпратена в леглото.
— Но и аз искам да присъствам, когато извадят ков… когато демонтират казанчето — замоли се тя и пророни една сълза, когато не успя да умилостиви мама.
— И аз мисля веднага да се отправя към леглото — обърна се Шарлот към Каролайн. — И то с една добра книга.
— „В сянката на вампира“ — издаде я Ксемериус. — Вече е на 413 страница и тъкмо е стигнала мястото, където младият, макар и нежив, Кристофър Сейнт Айвс най-накрая вкарва в леглото чудно хубавата Мери-Лу.
Хвърлих му развеселен поглед и за мое изумление, той изведнъж се смути.
— Кълна се, че прочетох само няколко реда — каза гаргойлът и скочи от полилея върху перваза на прозореца.
Пралеля Мади се възползва от изявлението на Шарлот.
— Но, скъпа, аз си мислех, че ще ми правиш компания в музикалната стая. Много ми се иска да поиграем отново на скрабъл.
Братовчедка ми завъртя театрално очи.
— Последния път те изключихме от играта, защото настояваше, че думата коткоухо съществува.
— Но тя наистина съществува. Това е ухото на котка. — Пралеля Мади се изправи и хвана Шарлот под ръка. — Но от мен да мине, днес няма да важи.
— Същото се отнася и за птицескок и кравесок — каза Шарлот.
— Но, зайче, със сигурност думата птицескок съществува — отвърна пралеля ни и ми намигна.
Прегърнах мама, преди да се кача с Лесли в стаята ми.
— Между другото, трябва да ти предам много поздрави от Фолк де Вилърс. Той искаше да знае дали си имаш гадже.
Може би беше по-добре да изчакам, докато Шарлот и пралеля Мади излязат от трапезарията, преди да й го съобщя, защото двете се заковаха на място и загледаха мама с любопитство.
— Какво? — Мама леко се изчерви. — А ти какво му отговори?
— Ами… че от цяла вечност не си излизала с никого и че последният тип, с когото се срещаше, непрестанно се чешеше по чатала, когато си мислеше, че никой не го гледа.
— Не си му казала такова нещо!
Засмях се.
— Не, не съм.
— О, да не би да говорите за онзи добре изглеждащ банкер, с който Ариста искаше да те събере? Господин Ичмен? — намеси се пралеля Мади. — Това със сигурност бяха срамни въшки.
Лесли се изкиска.
— Той се казваше Хичмен, лельо Мади. — Потръпвайки, майка ми разтри ръце. — Колко хубаво, че не проверих лично това със срамните въшки. Е, какво му каза наистина? Имам предвид на Фолк.
— Нищо. Ако ми се удаде възможност, да го попитам ли дали е обвързан?
— Да не си посмяла! — отвърна мама, а после се усмихна и добави: — Не е. Това го знам съвсем случайно от една приятелка, която има приятелка, която го познава… Не че това ме интересува.
— Неее, то е ясно — рече Ксемериус. Той прелетя от перваза на прозореца и се приземи насред масата за хранене. — Няма ли най-сетне да започваме?
Половин час по-късно Лесли вече бе информирана за най-новите събития, а Каролайн бе горда притежателка на едно истинско качествено плетено прасенце от 1929 година. Когато й разказах откъде го имам, тя поиска да го нарече Маргарет, в чест на лейди Тилни. Прегърнала прасенцето, тя заспа щастлива, след като най-сетне настана тишина.
Ударите от чука и длетото на господин Бърнард можеха да се чуят в цялата къща — никога не бихме успели да разбием стената тайно. Също както икономът и Ник не успяха тайно да качат ковчежето в стаята ми. Веднага след тях пралеля Мади се шмугна през вратата.
— Сгащи ни на стълбите — каза Ник извинително.
— И разпозна ковчежето — добави пралеля Мади развълнувано. — То принадлежеше на брат ми. Години наред стоеше в библиотеката и тогава, малко преди смъртта му, изведнъж изчезна. Смятам, че съм в правото си да разбера какво смятате да правите с него.
Господин Бърнард въздъхна.
— За съжаление, нямахме друг избор. Точно в този момент лейди Ариста и госпожа Гленда се прибраха вкъщи.
— Да, и при всички положения аз бях по-малкото зло, нали? — Пралеля Мади се засмя доволно.