— Случайността е единственият всепризнат владетел на Вселената, е казал Айнщайн. А той знае за какво говори — цитира по памет пралеля Мади и се наведе заинтригувана напред.
— Това не го е казал Айнщайн, а Наполеон! — извика Ксемериус от тавана. — А на него му хлопаше дъската.
— Може и да се лъжа. Старите ключове много си приличат — рече икономът ни.
Лесли разкопча верижката си и ми подаде ключа.
— Определено си струва да се опита.
Подадох го на господин Бърнард. Всички заедно затаихме дъх, когато той коленичи пред ковчежето, мушна го в мъничката ключалка и той безпроблемно се завъртя.
— Невероятно! — прошепна Лесли.
Пралеля Мади кимна доволно.
— Нищо не е случайно! Всичко, всичко е съдба. А сега не ни измъчвайте повече и отворете капака, господин Бърнард.
— Един момент! — Поех дълбоко въздух. — Важно е всички присъстващи тук в стаята да запазят абсолютно мълчание относно това, което се намира в ковчежето.
Толкова бързо се променяха нещата: само допреди няколко дни се оплаквах от тайнствеността на пазителите, а сега самата аз създавах тайно общество. Оставаше само да изисквам от всички да завързват очите си, когато напускат стаята ми.
— Звучиш така, сякаш знаеш какво има вътре — обади се Ксемериус, който вече няколко пъти се опита да пъхне през дървото главата си в ковчежето, но всеки път се показваше отново и кашляше.
— Разбира се, че нищо няма да издадем — измърмори Ник обидено.
Лесли и пралеля Мади ме изгледаха направо възмутено. Дори господин Бърнард, с безизразното си лице, бе повдигнал вежда.
— Закълнете се! — настоях и за да разберат колко сериозно говорех, добавих: — Закълнете се в живота си!
Само пралеля Мади скочи и постави въодушевено ръка на сърцето си. Останалите се поколебаха.
— Не може ли да бъде нещо друго, а не животът ни? — измърмори Лесли. — Смятам, че лявата ръка ще е напълно достатъчна.
Поклатих глава.
— Закълнете се!
— Заклевам се в живота си! — извика жизнерадостно пралеля ми.
— Кълна се! — с неохота промърмориха под нос всички останали.
Ник започна да се киска нервно, защото, за да подчертае тържествеността на мига, пралеля Мади затананика националния химн.
Капакът на ковчежето изскърца тихо, когато господин Бърнард го повдигна, но чак след като ме погледна още веднъж, за да се убеди, че действително съм съгласна. Внимателно разгъна многото овехтели кадифени кърпи и когато накрая се показа предметът, увит в тях, всички освен мен нададоха изненадани възгласи от сорта на „ооо“ и „ааах“. Само Ксемериус извика:
— Мътните да ме вземат!
— Това същото ли е, което си мисля, че е? — попита след известно време пралеля Мади с все още ококорени очи.
— Да — отвърнах и уморено отметнах косата от лицето ми. — Това е хронограф.
Ник и пралеля Мади си бяха тръгнали с нежелание, господин Бърнард напусна стаята ми незабелязано, а Лесли — протестирайки. Но майка й на два пъти се беше обадила по мобилния й телефон, за да се осведоми дали:
а) евентуално не е убита;
или:
б) може би лежи разкъсана и захвърлена някъде в Хайд Парк.
Така погледнато, не й оставаше друг избор, освен да си тръгне. Ала преди това трябваше да й се закълна, че ще следвам строго великия ни план.
— Закълни се в живота си! — настоя тя и аз й доставих това удоволствие.
Но за разлика от пралеля Мади, си спестих националния химн.
Най-сетне в стаята ми настана тишина, а два часа след като мама подаде глава през вратата на стаята ми — и в цялата къща. Дълго се борих със себе си дали още тази нощ да използвам хронографа. За Лукас нямаше да има разлика дали щях да прескоча в 1956 година за уговорената ни среща днес, или утре, или дори чак след четири седмици, докато за мен една, по изключение оползотворена за сън, нощ можеше да сътвори чудеса.
От друга страна, утре трябваше да отида на онзи бал и отново да се срещна с граф Сен Жермен, а все още не знаех какво крои той.
Увила хронографа в халата ми за баня, се промъкнах надолу по стълбите.
— Защо мъкнеш това нещо из цялата къща? — попита Ксемериус. — Би могла да скочиш в миналото и от твоята стая.
— Да, но откъде да знам кой спи там през 1956-а? А и после ще трябва да се промъквам през цялата къща и така да рискувам отново някой да ме вземе за крадла… Не, ще отида в миналото директно от тайния коридор, тогава няма да има опасност да бъда видяна от някого. Лукас ще ме чака пред портрета на прапрапрапрачичо Хю.
— Броят на пра-то всеки път е различен — отбеляза Ксемериус. — Ако бях на ваше място, просто щях да го наричам „тлъстия чичо“.