— Досега амбициите ми в това отношение не бяха големи. — Погледът на Лукас се спря върху семейния герб на Монтроуз, висящ над камината. Меч, обвит от рози, а отдолу думите HIC RHODOS, HIC SALTA, което означаваше „Покажи какво наистина можеш“. — Макар че от самото начало позициите ми в ложата са добри, в крайна сметка фамилията Монтроуз е била сред учредителите през 1745-а и освен това съм женен за потенциална носителка на гена от родословната линия на Нефрит! Въпреки това нямах намерение да се ангажирам с ложата по-сериозно от необходимото… е, но нещата се промениха. Заради теб, Люси и Пол дори ще лижа з… ще се подмажа на шефа. Не знам дали ще се получи, но…
— Да, ще се получи! Дори ще станеш Велик пазител — казах и изтупах трохите от пижамата ми. С усилие потиснах доволното си изхълцване. Ах, колко прекрасно бе отново да съм сита. — Нека да помисля: през 1993 година ще станеш…
— Шшт! — Лукас се приведе напред и постави пръст върху устните ми. — Не искам да чувам. Може би не е умно от моя страна, но не искам да знам какво ми готви бъдещето, освен ако в конкретния случай не е от помощ. До следващата ни среща ми остават още трийсет и седем години, които искам да изживея… ами… колкото е възможно по-безгрижно. Можеш ли да ме разбереш?
— Да. — Погледнах го с тъга. — Да, дори много добре те разбирам. — При това положение явно не бе уместно да му разкажа за подозренията на пралеля Мади и господин Бърнард, че не е починал от естествена смърт. Винаги можех да направя това и през 1993-та. Облегнах се назад в креслото и опитах да се усмихна. — Тогава нека да поговорим за магията на гарвана, дядо. Има нещо, което все още не знаеш за мен.
Парола зa деня:
Duo cum faciunt idem, non est idem[11]
Лондон продължава да е под обстрел, вчера немските самолети летяха дори npeз деня, а бомбите причиняват големи щети в целия град. Градската управа обяви част от подземията, достъпни от Ситито и Кралската съдебна палата, за обществени противовъздушни скривалища. Затова започнахме със зазидването на известните ни проходи, утроихме числеността на пазителите в подземията и освен това добавихме към традиционните им оръжия и модерни.
Според правилата за безопасност, днес отново елапсирахме тримата заедно в кабинета с архивите в 1851 година. Всички си бяхме взели нещо за четене и времето можеше да протече миролюбиво, ако лейди Тилни бе приела коментарите ми за четивото й с малко повече чувство за хумор и не бе започнала веднага принципен спор. Стоя зад мнението си, че стихотворенията на този Рилке са пълни глупости, а отгоре на всичко не е и патриотично да се чете немска литература, та ние сме насред война с тях! Мразя, когато някой се опитва да променя възгледите ми, но за съжаление, лейди Тилни не иска да се откаже от това си намерение. Четейки, тя тъкмо бе стигнала до уродливото място, където се говореше за линеещи ръце, които влажно и тежко скачат като крастави жаби след дъжд, или нещо такова, когато на вратата се почука. Разбира се плашиха, за това нахалство загадка б хи за
Лейди го познава, макар че след това отрече. изясняване никой
кръв без метър и осемдесет и пет
зелени
година.
Забележка в полето на страницата:
Ужасно съм ядосан!!! Явно заради разлято кафе текстът е станал нечетлив. Страници от 34 до 36 изцяло липсват. Пледирам въвеждането на правило, което да изисква новобранците да четат хрониките само под надзор.
Глава 5
— О, не! Пак си циврила — измърмори Ксемериус, който ме чакаше в тайния коридор.
— Да — отвърнах рязко.
Раздялата с Лукас за мен бе много трудна и не само аз пророних някоя и друга сълза. Нямаше да се видим трийсет и седем години, макар и само от негова гледна точка, и двамата смятахме, че това е невъобразимо дълго време. Искаше ми се сега веднага да отида в 1993 година, но му обещах, че първо ще се наспя. Е, поне доколкото бе възможно. Беше два през нощта, а трябваше да стана в седем без петнайсет. Вероятно мама ще се нуждае от кран, за да ме вдигне от леглото.
Тъй като Ксемериус не направи никаква нахална забележка, осветих с фенерчето муцунката му. Може и да си въобразявах, но той изглеждаше малко тъжен и си дадох сметка, че цял ден го бях пренебрегвала.
— Много е мило, че си ме чакал, Ксеми… риус — казах с нежност, която изведнъж бях почувствала.
11
„Когато двама правят едно и също нещо, не е едно и също нещо“ (