— Да, и ако го намери…
Изведнъж пред нас изникна господин Уитман.
— Силно се надявам, че си говорите за сонет номер 130.
— От дни не говорим за нищо друго — отвърна Лесли.
Учителят ни повдигна едната си вежда.
— В последно време не мога да се освободя от впечатлението, че се занимавате с неща, които не се отразяват добре на учението ви. Може би едно писмо до родителите ви би било съвсем уместно. Мисля, че за парите, които те плащат за привилегията да бъдете обучавани в това учреждение, имат право да очакват известна ангажираност от ваша страна. — С тихо изплющяване домашните ни се приземиха на чина пред нас. — Малко повече занимание с Шекспир щеше да се отрази добре на есетата ви. За съжаление, сте постигнали само посредствен резултат.
— На какво ли може да се дължи това?! — измърморих ядосано.
Ама че нахалство! Трябваше да жертвам цялото си свободно време за пътувания във времето, проби на костюми и уроци по танци, и на всичкото отгоре да търпя да ме мъмрят, че не се подготвям достатъчно за училище?
— Шарлот ти показа, че и двете неща могат да се съчетават много добре, Гуендолин — отвърна господин Уитман, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Нейните оценки са отлични. И никога не се е оплаквала. Спокойно можеш да вземеш пример от самодисциплината й.
Втренчих се сърдито след него.
Лесли ме сръга приятелски с лакът.
— Някога ще кажем на подлата Катерица мнението си за него. Най-късно, след като завършим. Но днес това би било чиста загуба на енергия.
— Да, права си. В крайна сметка се нуждая от цялата си енергия, за да остана будна — казах и се прозях. — Ако обича, тройното еспресо да се придвижи към кръвообращението ми.
Лесли кимна енергично.
— Добре, а след като това се случи, спешно трябва да помислим как да се измъкнеш от бала.
— Не може да сте болна! — възкликна господин Марли и отчаяно закърши ръце. — Всичко вече е подготвено. Изобщо не знам как да го съобщя на останалите.
— Вие не сте виновен, че аз се разболях — отвърнах със слаб глас и бавно излязох от лимузината. — И аз не съм виновна. Замесени са по-висши сили и нищо не може да се направи.
— Напротив! Може! Дори трябва! — Адептът ме погледна възмутено. — А и не изглеждате толкова болна — добави той, което бе нечестно, защото бях преодоляла суетата си и бях изтрила фон дьо тена на мама.
Първоначално Лесли мислеше да ми добави малко сиви и лилави сенки, но след кратък оглед на лицето ми отново прибра несесера с гримовете си. Тъмните сенки под очите ми веднага щяха да се класират във всеки вампирски филм и освен това бях смъртнобледа.
— Е, не е важно колко болна изглеждам, а колко болна в действителност съм — отвърнах и бутнах раницата си в ръцете му. Нали бях много болна и слаба, затова този път спокойно можеше да я носи. — Смятам, че при тези обстоятелства посещението на бала може да бъде отменено.
— Изключено! — извика господин Марли, но веднага след това закри устата си с ръка и стреснато се огледа. — Знаете ли колко много ни костваха приготовленията? — продължи шепнешком, докато бавно се приближавахме към главната квартира, защото вървях немощно със ситни крачки. — Не беше лесно да убедим директора на училището ви любителската театрална трупа да използва подземната художествена галерия за репетициите си. Днес! А и граф Сен Жермен изрично е определил, че…
Адептът започваше да ми лази по нервите. (Любителска театрална трупа? Директор Гилис? Не разбирах нито дума.)
— Сега ме чуйте: аз съм болна! Болна!!! Вече изпих три аспирина, но не помогна. Дори напротив, чувствам се все по-зле. Имам температура и трудно дишам.
За да подчертая думите си, се вкопчих в парапета на входните стълби и изхриптях тежко няколко пъти.
— Утре можете да сте болна, утре! — измуча господин Марли. — Господин Джордж! Кажете й, че може да се разболее чак утре, в противен случай целият план е… съсипан!
— Болна ли си, Гуендолин?
Пазителят, който се бе появил на вратата, обви загрижено ръка около раменете ми и ме поведе в сградата.
Ето това отношение ми харесваше.
Кимнах многострадално.
— Сигурно съм се заразила от Шарлот. — Ха-ха! Точно така! И двете имахме един и същи измислен грип. Като ще е, да е. — Главата ми направо ще се пръсне.
— Моментът наистина е неблагоприятен — рече господин Джордж.
— Това се опитвам да й обясня през цялото време — отбеляза адептът, който усърдно ситнеше зад нас. За разнообразие, лицето му не бе яркочервено, а на бели и червени петна, сякаш не можеше да реши какъв би бил подходящият цвят за тази ситуация. — Доктор Уайт сигурно ще може да й бие някаква инжекция, нали? Ще й се наложи да издържи само някакви си три-четири часа.