— Някой трябва да й обясни още веднъж, че става дума за събитие от историческо значение… — квичеше господин Марли на заден фон, но господин Уитман го прекъсна.
— Гуендолин, спомняш ли си нашия разговор от днес сутринта? — попита той и гласът му прозвуча дори една идея още по-мазно.
Кой по-точно имаше предвид? Нали не смяташе сериозно да нарече „разговор“ опяването му за липсата ми на ангажираност към учението? Да, явно смяташе.
— Възможно е да се дължи и на нашето обучение, но съм сигурен, че на твое място Шарлот щеше да осъзнава какво повелява дългът й. Никога не би поставила телесното си неразположение над задачите си в общата ни мисия.
Е, не беше моя вината, че са обучавали грешното момиче. Вкопчих се по-силно в облегалката.
— Повярвайте ми, ако Шарлот беше толкова болна, колкото съм аз, и тя нямаше да може да отиде на този бал.
Господин Уитман изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да загуби търпение.
— Струва ми се, че не разбираш за какво говоря.
— Това доникъде няма да ни доведе! — намеси се доктор Уайт, както винаги с изключително груб тон. — Само губим ценно време. Ако момичето наистина е болно, едва ли ще можем да я излекуваме с аргументи. Но ако само симулира… — Той бутна стола си назад, изправи се и заобикаляйки масата, тръгна към мен толкова бързо, че малкият Робърт се затрудняваше да върви редом с него. — Отвори уста!
Това наистина беше прекалено. Зяпнах го възмутено, но той вече бе хванал главата ми с две ръце и опипваше с пръсти мястото зад ушите ми и надолу шията. Накрая постави ръка върху челото ми. Цялата ми смелост ме напусна.
— Хм… — изсумтя той и изражението му стана още по-мрачно, ако това изобщо бе възможно. — Подути лимфни възли, повишена температура. Положението действително не изглежда добро. Моля, отвори си устата, Гуендолин.
Изумено се подчиних на заповедта му. Подути лимфни възли? Повишена температура? Да не би от паника наистина да се бях разболяла?
— Както и предполагах. — Доктор Уайт бе извадил дървена пръчица от вътрешния си джоб, с която натисна надолу езика ми. — Гърлото е зачервено, сливиците са подути… никак не е чудно, че гърлото те боли. При преглъщане сигурно адски боли.
— Горкичката! Сега сигурно ще трябва да пиеш ужасен сироп против кашлица — рече Робърт със съчувствена физиономия.
— Трепериш ли? — попита ме баща му.
Кимнах несигурно. Защо, по дяволите, правеше това? Защо ми помагаше? И то точно доктор Уайт, който винаги се държеше така, сякаш ще се възползвам от първата предоставила ми се възможност, за да задигна хронографа.
— Така и предполагах. Температурата ще продължи да се покачва. — Той се обърна към другите. — Вирусна инфекция.
Присъстващите пазители направиха загрижени физиономии. Насилих се да не поглеждам към Гидиън, макар че много ми се искаше да видя изражението му.
— Можеш ли да й дадеш някакви хапчета? — осведоми се Фолк де Вилърс.
— Най-много свалящ температурата медикамент, но нищо, което набързо да я изправи на крака. Нужна й е почивка. — Доктор Уайт ме огледа свъсено. — Ако има късмет, ще се окаже еднодневната треска, която върлува в момента. Ала може да продължи и повече дни…
— Въпреки това бихме могли да я… — започна господин Уитман.
— Не, не можем — прекъсна го рязко докторът. Полагах усилия, за да не го зяпам, сякаш е осмото чудо на света. — Като изключим факта, че едва ли Гидиън може да я бута в инвалидна количка на бала, би било безотговорно и в разрез със златните правила да я изпратим в XVIII век с остра вирусна инфекция.
— Това наистина е така — каза непознатият, когото смятах за министъра на здравеопазването. — Не се знае как би реагирала имунната система на хората от онова време на някой съвременен вирус. Би могло да има катастрофални последици.
— Както навремето при маите — промърмори господин Джордж.
Фолк въздъхна дълбоко.
— Е, при това положение решението е ясно. Гидиън и Гуендолин няма да посетят бала днес. Може би вместо това можем да придвижим мисия Опал. Марли, бихте ли информирали останалите за промените в плана ни?
— Слушам, сър. — Господин Марли се отправи към вратата, видимо сломен. Погледът, който ми хвърли, бе въплъщение на неподправен упрек.
Но ми беше все тая. Най-важното бе, че бях успяла да издействам отлагане. Все още не можех да повярвам на късмета си.
Сега все пак рискувах и метнах един поглед насреща към Гидиън. За разлика от останалите, изглежда, отмяната на разходката ни в миналото не му пречеше, защото ми се усмихна. Подозираше ли, че болестта ми е преструвка? Или просто се радваше, че за днес му бе спестено досадното маскиране? Така или иначе, устоях на изкушението да му се усмихна в отговор и отправих поглед към доктор Уайт, който стоеше заедно с министъра на здравеопазването.