Колко ми се искаше да поговоря с него на четири очи. Но лекарят, изглежда, напълно ме бе забравил, толкова бе вглъбен в разговора си.
— Ела, Гуендолин — чух да казва някой състрадателно. Бе господин Джордж. — Бързо ще те отведем да елапсираш и после може да се прибираш вкъщи.
Кимнах.
Това ми звучеше като най-доброто предложение за деня.
Едно пътуване във времето с помощта на хронографа може да продължи между 120 секунди и 240 минути. При Опал, Аквамарин, Цитрин, Нефрит, Сапфир и Рубин минималната настройка е 121 секунди, а максималната — 239 минути. За да се предотвратят неконтролируеми скокове във времето, носителите на гена дневно трябва да елапсират по 180 минути. В случай че не се отдели толкова време, в рамките на 24 часа може да се стигне до неконтролируемо пътуване във времето (вж. „Протоколи за пътуване във времето”, 6 януари 1902, 17 февруари 1902 — Тимоти де Вилърс).
Според емпиричните изследвания на граф Сен Жермен, в годините от 1720 до 1738, един носител на гена може да елапсира с помощта на хронографа общо до пет часа и половина дневно, тоест 330 минути. Ако това време се превиши, се появяват главоболие, виене на свят и чувство на слабост, както и силно нарушаване на чувството за възприятие и координация. Това можаха да установят и близнаците Де Вилърс в три подобно проведени опита върху себе си през 1902 година.
Глава 6
Никога досега не бях елапсирала толкова комфортно, както днес следобед. Бяха ми дали кошница с одеяло, термос с горещ чай, сладки (естествено) и плодове — ситно нарязани в кутийка. Когато се настаних удобно върху зеления диван, почти се почувствах гузно. Само за миг обмислих възможността да взема ключа от скривалището му и да се отправя нагоре — но каква полза би имало от това, освен допълнителните усложнения и риска да бъда хваната? Намирах се по някое време в 1953 година, не бях попитала за точната дата, защото трябваше да се преструвам на апатична болна от грип.
След решението на Фолк за промяна в плановете сред пазителите бе настъпило трескаво суетене. Накрая ме пратиха заедно с господин Марли в помещението с хронографа. На него ясно му личеше, че повече предпочиташе да присъства на съвещанието, отколкото да се занимава с мен, затова не посмях да го попитам за мисията Опал и също като него се загледах намусено напред. Връзката ни определено бе пострадала през последните два дни, но адептът бе последният, за когото в момента се тревожех.
В 1953 година изядох първо плодовете, после сладките и накрая си полегнах върху дивана, сгушила се под одеялото. Не отне и пет минути, въпреки неприятната светлина, която хвърляше крушката, и вече спях дълбоко. Дори мисълта за призрака без глава, който уж се подвизаваше наоколо, не ми попречи. Събудих се отпочинала точно навреме преди връщането ми, което бе добре, иначе щях да се просна в легнало положение точно пред краката на господин Марли.
Докато адептът, който ме поздрави с кратко кимване, вписваше бележките си в дневника (вероятно нещо от сорта на: мрънкалото Рубин, вместо да изпълни дълга си, лентяйства и нагъва плодове в 1953 година), го попитах дали доктор Уайт е все още в сградата. Непременно исках да узная защо не бе разобличил болестта ми като симулация.
— Сега той няма време да се занимава с вашите болеж… болести — отвърна господин Марли. — В момента всички се отправят към Министерството на отбраната заради мисия Опал. — И неизказаното: „А аз не мога да присъствам — заради вас“, толкова осезаемо увисна във въздуха, сякаш го бе изрекъл.
Министерството на отбраната? Това пък защо? Изобщо нямаше смисъл да питам господин Сърдитко, защото в настроението, което беше, със сигурност нямаше да ми отговори. Изглежда, бе решил, че е по-добре повече изобщо да не говори с мен. Старателно завърза превръзката над очите ми и безмълвно ме поведе из лабиринта от подземни коридори, с една ръка хванал лакътя ми, а с другата — талията ми. С всяка изминала крачка този физически контакт ми ставаше все по-неприятен, най-вече защото ръцете му бяха горещи и потни. Вече нямах търпение да се отърва от тях, когато най-сетне изкачихме витата стълба и се озовахме на приземния етаж. Въздишайки, свалих превръзката и обясних, че оттук насетне сама ще стигна до лимузината.