— Не съм ви позволил да си махате превръзката от очите си — запротестира господин Марли. — Освен това е мое задължение да ви придружа до входната ви врата.
— Престанете! — Раздразнено пернах ръцете му, когато отново се накани да завърже очите ми с кърпата. — И без това вече знам остатъка от пътя. А ако непременно държите да ме придружите до входната врата, това със сигурност няма да стане с ръката ви на талията ми — заявих и продължих напред.
Господин Марли ме последва, пръхтейки възмутено.
— Държите се така, сякаш съм ви докосвал непристойно!
— Да, точно така — отвърнах, за да го дразня.
— Но това е… — извика адептът, но думите му бяха заглушени от крясъци със силен френски акцент.
— Да не сте пошмели да ши трръгнете важно-важно без тази яка, млади момко! — Вратата на шивашкото ателие пред нас се отвори със замах и се появи Гидиън, плътно следван от ядосаната мадам Росини. Тя размахваше ръце във въздуха, държейки някакво творение от бял плат. — Спррете веднага! Да не мишлите, че шъм ушила тази яка шамо за удоволствие?
Гидиън вече бе спрял, защото ни забеляза. Аз също бях застинала на място, но за съжаление, не толкова непринудено, а по-скоро сковано като стълб. И то не защото бях изненадана от странно подплатеното му сако, което правеше раменете му да изглеждат като тези на борец, вземащ анаболи, а защото при всяка от срещите ни явно не бях в състояние да правя нещо друго, освен да го зяпам. И да получавам сърцебиене.
— Сякаш бих ви докоснал доброволно! Правя го само защото трябва — продължаваше да нарежда господин Марли зад мен и Гидиън повдигна вежда и ми се усмихна присмехулно.
Побързах да отвърна на усмивката му също толкова присмехулно и оставих погледа ми да се плъзне подчертано бавно по глупавото му сако, смешните шалвари и обутите с чорапи пищяли, чак до обувките с катарами.
— Автентичност, млади момко! — Мадам Росини продължаваше да размахва във въздуха яката. — Колко пъти още тррябва да ви го обяшнявам? Ах, ето я и горрката ми болна лебедова шийка. — Усмивка разцъфна на кръглото й лице. — Bonsoir, ma petite.[14] Кажи на този глупак тук, че не тррябва да ме ядошва!
— Добре де. Дайте насам това нещо. — Гидиън позволи на мадам Росини да му сложи яката. — Въпреки че и без това почти никой няма да ме види, а дори и да се случи, не мога да си представя, че хората денонощно са носели завързана такава корава балетна рокличка около врата си.
— Напротив, носели са. Или поне в двореца.
— Изобщо не разбирам какъв ти е проблемът. Стои ти супер — казах с една наистина гадна усмивчица. — Главата ти прилича на огромен шоколадов бонбон.
— Да, знам. — Гидиън също се ухили. — Направо да ме схруска човек. Но отклонява — или поне така се надявам — вниманието от шалварите.
— Които са много, много секси — настоя мадам Росини и за съжаление, нямаше как да не се разкискам.
— Радвам се, че можах да те развеселя — рече Гидиън. — Мадам Росини, пелерината ми!
Прехапах долната си устна, за да спра кискането си. Само това липсваше, да се шегувам с този мръсник, сякаш нищо не се е случило, сякаш наистина сме приятели. Ала вече бе късно.
Докато минаваше покрай мен, той погали бузата ми и това се случи толкова бързо, че не успях да реагирам.
— Бързо оздравяване, Гуен.
— Ах, ето го, трръгва! Малкият бунтарр, напълно в стила на тогавашното врреме, се отпрравя към приключението си в XVI век. — Мадам Росини се подсмихна. — Обзалагам се, че по пътя ще махне яката това лошо момче.
Аз също се загледах след „лошото момче“. Хм, може би тези шалвари все пак бяха съвсем, ама съвсем мъничко секси.
— И ние трябва да тръгваме — каза господин Марли, хвана лакътя ми, но после веднага го пусна, сякаш се бе опарил. По пътя до колата спазваше разстояние от няколко метра. Въпреки това го чувах как си мърмори: — Възмутително! Тя изобщо не е мой тип.
Притеснението ми, че междувременно Шарлот може да е намерила хронографа, не се оправда. Бях подценила изобретателността на семейството ми. Когато се прибрах вкъщи, Ник си играеше пред вратата на стаята ми с йо-йо.
— В момента само членове имат достъп до главната квартира — каза той. — Каква е паролата?
— Аз съм шефът, забрави ли? — Разроших червените му къдрици с ръка. — Ужас, да не би отново да си си лепнал дъвка?
Докато Ник се канеше възмутено да възрази, аз се възползвах от предоставилата ми се възможност и се вмъкнах в стаята ми.