Едва я познах. Пралеля ми бе прекарала целия ден тук, вдигната под тревога от господин Бърнард, който вероятно все още обикаляше трескаво цветарските магазини, и бе придала на стаята ми малко атмосфера в пралеля-Мади-стил. Не че бях неподредена, но въпреки това, поради някаква неясна причина, нещата ми имаха склонност да се разпиляват по свободното пространство на пода. От доста време насам днес отново можеше да се види килимът, леглото ми беше оправено — пралеля Мади бе извадила отнякъде една симпатична бяла кувертюра и пасващи си с нея възглавнички, — дрехите ми бяха прилежно сгънати на стола, хвърчащите наоколо листове, тетрадки и книги бяха подредени на купчини върху бюрото и дори саксията на перваза с изсъхналата папрат бе изчезнала. Вместо нея там стоеше чудно хубав букет, който излъчваше нежен аромат на фрезии. Дори Ксемериус не висеше раздърпан от лампата на тавана, а седеше като декорация върху скрина, точно до огромна купа с бонбони, обвил драконовата опашка около себе си.
— Съвсем друго усещане за стаята, нали? — поздрави ме той. — Твоята леля поназнайва нещо за фъншуй, няма място за мрънкане.
— Не се притеснявай, нищо не съм изхвърлила — каза пралеля Мади, която седеше с книга в ръка върху леглото. — Само малко подредих и забърсах прахта, за да се настаня уютно.
Не можах да се сдържа и я целунах.
— А аз през целия ден ужасно се притеснявах.
Ксемериус закима усърдно.
— И с право! Едва бяхме прочели десет страници, ъъъ… имам предвид, едва леля ти Мади бе прочела десет страници и Шарлот цъфна, правейки опит да се промъкне — докладва той. — Потънаха й гемиите, когато видя лелката. Но бързо се съвзе и обяви, че искала да вземе назаем гумичка.
Пралеля Мади разказа същото.
— Тъй като тъкмо оправях бюрото ти, можах да й помогна. Между другото, подострих цветните ти моливи и ги подредих по цветове. По-късно тя отново дойде, уж за да върне гумичката. Следобед двамата с Ник се сменяхме, все пак от време на време трябваше да отскачам и до тоалетната.
— Пет пъти, за да бъдем точни — уточни Ник, който ме бе последвал в стаята.
— Заради многото чай — обясни пралеля ми извинително.
— Много ти благодаря, лельо Мади, прекрасно си се справила! Всички вие сте се справили чудесно.
Още веднъж разроших косата на Ник.
Пралеля Мади се засмя.
— Обичам да съм полезна. Дори вече казах на Вайълет, че срещата ни утре трябва да се състои в твоята стая.
— Лельо Мади! Нали нищо не си казала на Вайълет за хронографа? — извика Ник.
Вайълет Пърпълплъм бе за пралеля Мади това, което бе Лесли за мен.
— Разбира се, че не! — Тя го изгледа възмутено. — Нали се заклех в живота си! Казах й, че тук горе светлината за ръкоделията ни е по-добра и че Ариста няма да ни безпокои. Но някой от прозорците ти не е уплътнен, дете. Отнякъде духа, през цялото време усещах полъха на хладен въздух.
Лицето на Ксемериус придоби виновно изражение.
— Не съм го направил нарочно. Но книгата бе толкова интересна.
В мислите си вече се намирах в предстоящата ми нощ.
— Лельо Мади, кой е живял в стаята ми през ноември 1993-та?
Пралеля ми сбърчи чело, докато размишляваше.
— 1993-та? Нека да помисля. По това време Маргарет Тачър беше ли все още министър-председател? Тогава беше… ах, как се казваше?
— Тц! Старата дама съвсем обърка всичко — каза Ксемериус. — По-добре попитай мен! 1993 е годината, в която пуснаха по кината, Денят на мармот“, гледах го четиринайсет пъти, освен това тогава се разчу за аферата на принц Чарлс с Камила Паркър-Боулс, а министър-председателят се казваше…
— Това е без значение — прекъснах го. — Просто искам да знам дали по-късно от тук ще мога безопасно да прескоча в 1993 година. — Подозирах, че междувременно Шарлот се е сдобила с черен боен костюм и денонощно охранява коридора. — Била ли е обитавана тази стая, или не, лельо Мади?
— Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох[15] — извика тя и Ксемериус, Ник и аз я зяпнахме стъписани.
— Сега съвсем откачи — рече гаргойлът. — Още днес следобед ми направи впечатление, че се смееше на неправилните места, докато четеше.
— Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох — повтори пралеля Мади, усмихна се щастливо и завря в устата си един лимонен бонбон. — Така се казва селцето в Уелс, от което беше икономката ни. Нека сега някой ми каже, че нямам добра памет.
— Лельо Мади, но аз искам само да знам дали…
— Да, да, да. Икономката се казваше Гладиола Лангдън и в началото на деветдесетте живееше в стаята на майка ти — прекъсна ме тя. — Учудих те, нали? Въпреки всеобщото мнение, твоята пралеля има отлично функциониращ мозък! Останалите помещения тук горе се използваха само от време на време като стаи за гости, иначе стояха празни. А Гладиола имаше доста лош слух. Така че, без да се замисляш, можеш да се качиш в твоята машина на времето и в 1993-та отново да слезеш от нея. — Тя се разкиска. — Ех, тази Гладиола Лангдън… Май никога няма да забравим нейния ябълков пай. Милата… не смяташе за нужно да изхвърля семките на ябълките.
15
Село в Уелс, графство Ангълси, разположено на северния бряг на пролива Менай срещу град Бангор. Това е най-дългото наименование на местност в Европа и едно от най-дългите в цял свят. —