— Лека нощ, мамо!
При други обстоятелства сигурно щях да я бомбардирам с още въпроси, но сега едва успях да дочакам да затвори вратата на стаята ми след себе си.
С облекчение отхвърлих одеялата настрани и отворих прозореца толкова припряно, че изплаших два гълъба (или бяха гълъби призраци?), които за през нощта се бяха настанили удобно на перваза. Когато Ксемериус се върна от контролния си полет из къщата, бях свалила мократа си от пот пижама и бях облякла нова.
— Всички лежат в леглата си, дори и Шарлот, но тя се е втренчила в тавана и прави упражнения за разтягане на прасците — докладва гаргойлът. — Уф, изглеждаш като някой омар.
— Така се и чувствам.
С въздишка залостих вратата. Никой — най-малкото пък Шарлот — не трябваше да прекрачва стаята ми, докато ме нямаше. Каквото и да планираше да прави с разтегнатите си прасци, в никакъв случай не трябваше да влиза тук.
Отворих вградения гардероб и си поех дълбоко въздух. Беше изключително трудно да пропълзя през дупката и да се придвижа по корем до крокодила, в чиито търбух се намираше хронографът, положен в амбалажен талаш. Цялата предница на изпраната ми пижама придоби мръсен сив оттенък и множество паяжини се полепиха по мен. Отвратително!
— Имаш по теб нещо… дребничко — рече Ксемериус, когато отново изпълзях навън, хванала хронографа.
Той посочи гърдите ми. „Дребничкото нещо“ се оказа паяк, голям колкото дланта на Каролайн. (Е, почти толкова.) Само с изключително самообладание успях да потисна вика си, който би събудил не само обитателите на нашата къща, ами и на целия квартал. Изтръсканият паяк бързо потърси убежище под кревата ми. (Не е ли зловещо колко бързо може да се тича на осем крака?)
— Ух, ух! — повтарях около минута.
Докато настройвах хронографа, продължавах да се треса от погнуса.
— Е, хайде сега — каза Ксемериус. — Има паяци, които са поне двайсет пъти по-големи.
— Къде? На планетата Ромул[18]? Е, добре, сигурно си прав. — Във вградения гардероб поставих хронографа върху ковчежето, коленичих отпред и пъхнах пръста си в отделението под рубина. — Ще се върна след час и половина. И ако обичаш, дръж тарантулата под око.
С фенерчето на Ник махнах за довиждане на гаргойла и си поех дълбоко въздух.
Той постави драматично лапа върху гърдите си.
— Нима си тръгваш? Има още време до утрото…
— О, затваряй си устата, Жулиета! — отвърнах и силно натиснах пръста си върху иглата.
Следващия път, когато си поех въздух, в устата ми имаше част от кърпа. Бързо я изплюх и светнах фенерчето. Беше хавлия за баня, която висеше точно пред лицето ми. Изобщо вграденият гардероб бе претъпкан с дрехи, които висяха в две редици, и ми отне известно време, докато успея да се изправя сред тях.
— Чу ли това? — попита женски глас извън гардероба.
О, не! Моля те, не!
— Какво има, съкровище? — отговори мъжки глас, който звучеше много, много боязливо.
От страх не бях в състояние да помръдна.
— В гардероба свети нещо — скара се женският глас, който звучеше точно обратното на боязливо. Или по-точно казано, звучеше много като моята леля Гленда.
По дяволите! Изключих фенерчето и внимателно се проврях назад, между втората редица с дрехи, докато не усетих шкафа в гърба си.
— Може би…
— Не, Чарлс! — Гласът стана една идея по-властен. — Не съм луда, ако това се опитваш да кажеш.
— Но аз…
— В гардероба светеше нещо и сега, ако обичаш, стани и провери, иначе ще спиш в стаята за шиене. — Шарлот определено бе наследила съскането от Гленда. — Не, почакай! Никъде няма да ходиш! Ако госпожа Лангдън те види там, майка ще ме пита дали нямаме семейна криза, а това би било върхът, защото аз нямам семейна криза не и аз, макар че се ожени за мен само защото баща ти харесва благородническата ми титла.
— Но, Гленда…
— Не можеш да ме заблудиш! Едва преди няколко дни лейди Пресдемиър ми разказа…
Леля Гленда продължи да бълва още хапливи коментари наоколо, или по-точно казано, по достойния й за съжаление съпруг, заради което напълно забрави за светлината в гардероба. За съжаление, също така забрави, че всъщност е посред нощ, и продължи да нарежда в същия стил поне два часа. Докато Чарлс само от време на време издаваше по някое изплашено възклицание. Нищо чудно, че двамата бяха разведени. Ала човек непременно би се запитал как преди това са успели да заченат скъпата малка Шарлот.