По някое време тя най-сетне обвини мъжа си, че я лишава от заслужения й сън, след което матракът изскърца и само няколко минути по-късно се чу похъркване. Е, при проблеми със съня на някои хора им действаше добре топло мляко с мед. Явно при леля Гленда нещата стояха по друг начин.
Проклинайки пралеля Мади и феноменалната й памет, за всеки случай изчаках още половин час, след което внимателно отворих вратата на гардероба. В крайна сметка не можех да пропилея цялото време, с което разполагах, в тази дупка. Дядо сигурно вече умираше от притеснение. В стаята бе малко по-светло, отколкото в гардероба, поне дотолкова, че да различа контурите на мебелите и да не се блъсна някъде.
Възможно най-тихо се прокраднах до вратата и натиснах бравата. Ала точно в този момент леля Гленда подскочи.
— Там има някой! Чарлс!
Не изчаках горкият Чарлс да се събуди или да бъде светната лампата, рязко разтворих вратата и се втурнах с все сили по стълбищната площадка и надолу по стълбището, после през коридора на втория етаж и продължих надолу, без да обръщам внимание на скърцащите стъпала. И аз самата не знаех точно накъде тичам, но имах странното усещане за дежа вю — веднъж вече не бях ли преживяла всичко това?
На първия етаж се сблъсках с фигура, която — след първата стряскаща една десета от секундата — се оказа дядо ми. Той ме сграбчи безмълвно и ме издърпа в библиотеката.
— Защо вдигаш такъв шум? — прошепна той, след като затвори вратата. — И защо закъсня? Окапаха ми краката от чакане пред портрета на прапрапрапрачичо Хю и вече си мислех, че нещо ти се е случило.
— Наистина ми се случи. Благодарение на пралеля Мади се озовах право в спалнята на леля Гленда — казах, останала без дъх. — И се притеснявам, че тя ме видя. Вероятно в момента се обажда в полицията.
Външният вид на Лукас за мен бе малък шок. Той отново изглеждаше като дядото, когото познавах като дете, едва успявах да разпозная в него младия Лукас с намазаната с помада прическа. Въпреки че бе глупаво, очите ми се насълзиха.
Дядо не забеляза. Той подслушваше на вратата.
— Изчакай тук, аз ще отида да проверя. — За миг се обърна към мен и се усмихна. — Ето там има сандвичи, за всеки случай. А ако някой влезе…
— …аз съм братовчедка ти Хейзъл — довърших изречението.
— …най-добре се скрий! Отсреща под бюрото.
Но това не се оказа нужно. След малко Лукас се върна. Бях използвала времето, за да си поема въздух, да нагъна един сандвич и да пресметна колко минути ми оставаха до завръщането.
— Не се притеснявай — каза той. — В момента Гленда обвинява Чарлс, че е виновен заради кошмарите, които тя има от сватбата насам. — Той поклати глава. — Не е за вярване, че единственият наследник на знатна фамилия, притежаваща верига хотели, търпи такова нещо! Но както и да е, да забравим за Гленда. — Той се усмихна. — Нека те огледам, внучке. Точно както си те спомням, дори още по-хубава. Какво се е случило с пижамата ти? Приличаш на някой коминочистач.
Махнах с ръка.
— Не беше никак лесно да дойда тук. В 2011 година не мога просто така да мъкна хронографа из цялата къща, защото Шарлот подозира нещо и дебне като лисица. Може би точно в момента е на път да разбие ключалката на стаята ми, не би ме учудило. А сега почти не ми остава време, цяла вечност киснах горе в онзи шкаф. — Ядосано зацъках с език. — А ако не се върна в моето време от стаята ми, ще се окажа заключена отвън — страхотно! — С въздишка се отпуснах в едно кресло. — Какъв провал! Трябва отново да се уговорим, и то преди този проклет бал. Предлагам да се срещнем на покрива! Мисля, че това е единственото място в тази къща, където човек не е обезпокояван. Какво ще кажеш за утре в полунощ твое време? Или за теб е прекалено сложно да се качиш незабелязано на покрива? Според Ксемериус май има начин да се мине през камината, но не знам…
— Момент, момент, момент — прекъсна ме дядо и се усмихна. — Все пак имах няколко годинки на разположение да помисля и затова вече съм подготвил нещо.
Той посочи към масата, където до чинията със сандвичите лежеше някаква книга, истинска тухла.
— „Ана Каренина“?
Дядо кимна.
— Отвори я!
— Скрил си вътре някакъв код? — промърморих. — Също като в „Зеленият ездач“?
Това не можеше да е истина! Лукас бе прекарал трийсет и седем години в това, да изфабрикува загадка за мен? Вероятно щеше да ми се наложи да броя букви дни наред.