— Знаеш ли, бих предпочела просто да ми кажеш какво пише в книгата. Все още разполагаме с няколко минути.
— Недей да прибързваш толкова. Прочети първото изречение — подкани ме дядо.
Отгърнах първата глава.
— Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.[19] Хм… да. Добре казано. И толкова мъдро. Но…
— Книгата изглежда съвсем нормално, нали? — Лукас се усмихна. — Но е специална изработка! Първите четиристотин и последните четиристотин страници са от Лев Толстой, както и двеста страници в средата, но останалите са от мен за теб — напечатани с абсолютно същия шрифт. Перфектно замаскирани! Там ще намериш всичката информация, която успях да събера за трийсет и седем години. Макар и все още да не знам какъв ще е конкретният повод за бягството на Люси и Пол с хронографа. — Той взе книгата от ръцете ми и прокара пръсти по страниците й. — Разполагаме с доказателства, че графът е укривал важни документи от пазителите от годината на създаване на ложата — предсказания, от които следва, че Философският камък не е това, което е искал всички да повярват, че представлява.
— Тоест?
— Все още не сме съвсем сигурни. Работим по въпроса да се сдобием с тези документи. — Дядо се почеса по главата. — Чуй ме, мислих много, разбира се, и осъзнах, че в 2011 година няма да съм измежду живите. Най-вероятно ще съм починал, преди да си пораснала достатъчно, че да мога да те посветя във всичко.
Не знаех какво да отговоря, но кимнах.
Дядо ми се усмихна с прекрасната си усмивка, при която цялото му лице се прорязваше от бръчки.
— Това не е нещо лошо, Гуен. Мога да те уверя, че дори и да трябваше да умра днес, пак нямаше да скърбя — имах страхотен живот. — Бръчиците, причинени от усмивката му, се задълбочиха. — Единственото жалко е, че няма да мога да ти помагам в твоето време.
Отново кимнах и с усилие се преборих със сълзите ми.
— Е, хайде, малкото ми гарванче. Ти най-добре би трябвало да знаеш, че смъртта е част от живота. — Лукас потупа ръката ми. — Но човек би си помислил, че след смъртта ми поне бих имал благоприличието да бродя из тази къща като призрак. Малко подкрепа наистина ще ти е от помощ.
— Да, това би било хубаво — прошепнах. — И същевременно ужасно.
Призраците, които познавах, не бяха особено щастливи. Бях убедена, че биха предпочели да са на друго място. Никой от тях не харесваше факта, че е призрак. Повечето от тях дори не вярваха, че са мъртви. Не, беше добре, че дядо не е като тях.
— Кога трябва да се връщаш? — попита той.
Погледнах часовника отсреща. Боже, колко бързо летеше времето!
— След девет минути. И трябва да го направя от спалнята на леля Гленда, защото в моето време съм заключила стаята отвътре.
— Можем да опитаме да те вмъкнем в спалнята няколко секунди преди това — предложи Лукас. — Ще изчезнеш, преди изобщо да са разбрали какво…
В този миг на вратата се почука.
— Лукас, вътре ли си?
— Скрий се! — изсъска Лукас, но аз вече бях реагирала. С безразсъдно смел скок се хвърлих под бюрото, тъкмо навреме, преди вратата да се отвори и да влезе лейди Ариста. Можех да видя само краката й и подгъва на пеньоара й, но гласът й не можеше да бъде сбъркан.
— Какво правиш тук долу посред нощ? Да не би това да са сандвичи с риба тон? Нали знаеш какво каза доктор Уайт?
Тя се отпусна с въздишка върху стопленото от мен кресло. Сега вече я виждах до раменете, които държеше изправени, както винаги. Дали и тя можеше да зърне част от мен, ако завъртеше глава?
Жената зацъка с език.
— Току-що при мен дойде Чарлс. Той твърди, че Гленда го заплашва с бой.
— Олеле! — възкликна Лукас, ала прозвуча странно спокойно. — Бедното момче! А ти какво направи?
— Налях му чаша уиски — отвърна баба ми и се разкиска.
Затаих дъх. Лейди Ариста се кискаше? Никога досега не я бях чувала да го прави. Винаги се учудвахме дори когато се смееше, но кискането беше нещо съвсем различно. Това беше все едно да изсвириш опера на Вагнер на блок флейта.
— А после започна да плаче! — продължи баба ми презрително. Сега вече звучеше отново като самата себе си. — Заради което аз имах нужда да изпия чаша уиски.
— Това е, моето момиче. — По гласа на дядо познах, че се усмихва, и изведнъж ми стана леко на душата. Двамата изглеждаха щастливи заедно. (Е, или поне от шията надолу — онази част от тях, която виждах.) Едва сега си дадох сметка, че всъщност не съм имала вярна представа за брака им.
— Време е къщата най-сетне да се освободи от Гленда и Чарлс — каза лейди Ариста. — Може ли да се окаже, че децата ни не сполучиха в избора си на партньори? Джейн, съпругата на Хари, е ужасно скучна, Чарлс е слабохарактерен, а Никълъс е беден като църковна мишка.