— Но прави Грейс щастлива, а това е най-важното.
Лейди Ариста се изправи.
— Да, но и на фона на останалите, от Никълъс най-малко се оплаквам. Много по-лошо щеше да е, ако Грейс бе останала с онзи невъзможен честолюбивец Де Вилърс. — Видях как се потресе. — Всички от Де Вилърс са отвратително арогантни. Надявам се, че и Люси ще се осъзнае.
— Мисля, че Пол прави изключение. — Дядо се подсмихна. — Той е добро момче.
— Не вярвам. Ябълката не пада по-далеч от дървото. Ще се качваме ли горе?
— Исках да почета още малко…
Да, и малко да си побъбри с внучката от бъдещето, ако е възможно. Защото времето ми изтичаше. От мястото ми не виждах часовника, но го чувах как тиктака. И не се ли беше появило отново онова проклето чувство в стомаха ми?
— „Ана Каренина“? Толкова меланхолична книга, нали, скъпи? — Видях как слабите ръце на баба ми посегнаха към нея и отвориха произволна страница. Вероятно също като мен Лукас бе затаил дъх. — Как изобщо е възможно човек да обясни какво чувства на някой друг? Може би и аз трябва да я прочета още веднъж. Но, разбира се, с очила.
— Първо аз ще я прочета — рече Лукас категорично.
— Обаче не и тази нощ.
Тя върна книгата върху масата и се наведе към дядо ми. Не можех да видя съвсем ясно, но изглежда, двамата се прегръщаха.
— Ще дойда след няколко минути, меденке — каза Лукас, но по-добре да не го беше правил. При думата „меденке“ (Ехо? Та той говореше с лейди Ариста!) трепнах толкова силно, че ударих главата си в бюрото.
— Какво беше това? — попита баба ми строго.
— Кое?
Видях как Лукас събори с ръка „Ана Каренина“ от масата.
— Този шум!
— Нищо не чух — отвърна Лукас, но не можеше да предотврати лейди Ариста да се обърне към мен.
Буквално можех да усетя как очите над властния й нос искрят, изпълнени с подозрение.
Ами сега?
Лукас се прокашля и изрита силно книгата. Тя се плъзна по паркета към мен и се спря на половин метър от бюрото. Стомахът ми се сви, когато лейди Ариста направи крачка към мен.
— Но това е… — измърмори тя.
— Сега или никога — рече Лукас и предположих, че го каза на мен.
Решително протегнах ръка, грабнах книгата и я притиснах към гърдите ми. Баба ми тихо изписка от изненада. Но преди да е успяла да се наведе и да е погледнала под бюрото, бродираните й пантофки се размазаха пред очите ми.
Обратно в 2011 година с тупкащо сърце изпълзях изпод бюрото и отправих благодарствена молитва, че от 1993 не е било помръдвано и на сантиметър. Бедната лейди Ариста, след като бе видяла как на бюрото му бяха пораснали ръце и бе сграбчило книгата, сигурно щеше да има нужда от още едно уиски.
Докато аз се нуждаех единствено от леглото си.
Когато на втория етаж Шарлот препречи пътя ми, дори не се стреснах — сякаш сърцето ми бе решило, че за днес е преживяло достатъчно вълнения.
— Чух, че си тежко болна и трябва да пазиш леглото.
Тя включи едно фенерче и ме заслепи с ярка LED-светлина. В този момент ми хрумна, че бях забравила фенерчето на Ник някъде в 1993 година. Вероятно във вградения гардероб.
— Точно така. Явно си ме заразила. Изглежда, е болест, при която човек страда от безсъние нощем. Взех си нещо за четене. А ти какво правиш? Тренираш ли?
— Защо не? — Шарлот се приближи една крачка към мен и насочи лъча светлина към книгата ми. — „Ана Каренина“? Не е ли малко сложна за теб?
— Смяташ ли? Е, може би тогава е по-добре да си разменим книгите. Аз ще ти дам „Ана Каренина“, а ти ще ми услужиш с твоята „В сянката на вампира“.
Шарлот замълча стъписано за около три секунди. После отново ме заслепи със студената светлина на фенерчето.
— Покажи ми какво има в ковчежето, тогава може би ще успея да ти помогна да предотвратиш най-лошото, Гуени…
Я гледай ти, та тя можела да говори съвсем различно, нежно и ласкаво, почти загрижено.
Промъкнах се (със стегнати коремни мускули) покрай нея.
— Забрави, Шарлот! И стой далеч от стаята ми, ясно?
— Ако предположенията ми са верни, тогава наистина си много по-глупава, отколкото си мислех.
Гласът й отново звучеше както винаги. Въпреки че очаквах да ме спре и да ми строши глезена — най-малкото — тя ме пусна да си вървя. Само лъчът светлина на фенера й ме преследваше известно време.
Човек не може да спре времето,