но за любовта то понякога спира.
Глава 7
Когато към десет часа се почука на вратата ми, се стреснах от дълбокия си сън, въпреки че вече за трети път бях събудена тази сутрин. Първият път бе в седем часа, когато майка ми искаше да провери как се чувствам („Нямаш повече температура, това показва колко е издръжлив организмът ти. Утре отново ще можеш да ходиш на училище!“). Вторият път беше четирийсет и пет минути по-късно от Лесли, която специално бе избрала обиколен път към училище, за да се отбие тук, защото посред нощ й бях изпратила един есемес.
Дори сега ме учудваше това, че есемесът не се състоеше само от несвързани срички. Практически не бях на себе си от страх, докато го пишех, и ръцете ми така силно трепереха, че едва успявах да улуча бутоните на телефона, защото единственият път до заключената ми стая минаваше през външния перваз под прозореца ми, който се намираше на около четиринайсет метра над тротоара. Идеята беше на Ксемериус — да се прехвърля през прозореца от стаята на Ник и по въпросния перваз, долепила корем към фасадата на къщата, да се придвижа до моя прозорец. Той самият не допринесе с нищо към успеха на мисията, освен с крясъците си: „Само не поглеждай надолу!“ и „Мътните ме взели, ама че е високо!“.
Двете с Лесли имахме само няколко минути, после тя трябваше да тръгва за училище, а аз отново се посветих на дълбокия сън. Докато пред вратата ми не се чуха високи гласове и една червено руса глава не се показа през вратата.
— Добро утро! — поздрави господин Марли сковано.
Ксемериус, който дремеше в долния край на леглото ми, се сепна.
— Какво прави пожарната сирена тук?
Придърпах завивката чак до брадичката ми.
— Пожар ли има? — попитах не особено остроумно адепта.
Според майка ми чак следобед трябваше да ме вземат за елапсиране. И то не директно от кревата, за бога!
— Това наистина е прекалено, млади момко! — извика един глас зад него. Беше пралеля Мади. Тя побутна леко господин Марли и се вмъкна покрай него в стаята ми. — Явно ви липсват маниери, иначе не бихте нахлували така в спалнята на една девойка.
— Да, аз също още не съм готов за светска визита — отбеляза Ксемериус и облиза предната си лапа.
— Аз… аз — започна да заеква господин Марли с червено като домат лице.
— Това наистина не е прилично!
— Лельо Мади, не се меси! — Третият човек, който се появи, бе Шарлот, с дънки и отровнозелен пуловер, подчертаващ косата й, която сякаш пламтеше като огън. — Господин Марли и господин Бруър само трябва да вземат нещо.
Явно господин Бруър бе младият мъж с черен костюм, който сега също се появи на сцената. Номер четири. Започвах да се чувствам така, сякаш се намирам на Виктория Стейшън[20] в час пик. При това стаята ми нямаше дори приблизително подходящата квадратура.
Шарлот се промъкна напред, използвайки лактите си.
— Къде е ковчежето? — попита тя.
— Доносничка, доносничка влезе в къщата! — запя Ксемериус.
— Кое ковчеже?
Продължавах да седя като закована под завивката ми. Изобщо не исках да ставам, защото все още носех изцапаната пижама и определено не исках да се показвам така пред господин Марли. Достатъчно бе, че ме вижда с рошава коса.
— Много добре знаеш! — Шарлот се надвеси над мен. — И така, къде е?
Къдриците на пралеля Мади се изправиха от възмущение.
— Никой да не докосва ковчежето! — заповяда тя изненадващо властно.
Но далеч не можеше да се мери с остротата в гласа на лейди Ариста.
— Маделин! Нали ти казах да останеш долу?! — Сега и баба ми прекрачи прага на стаята ми, с изпънат като свещ гръб и високо вирната брадичка. — Това не те засяга.
През това време Шарлот си бе пробила път през навалицата, отивайки до вградения гардероб, бе го отворила и сега сочеше ковчежето.
— Ето го!
— Разбира се, че ме засяга. Това е моето ковчеже — отново извика пралеля Мади, този път с отчаяние в гласа. — Само го дадох назаем на Гуендолин!
— Глупости! — отсече лейди Ариста. — Ковчежето принадлежеше на Лукас. Вече се питах къде ли е било през всичките тези години. — Тя ме измери с леденосините си очи. — Млада девойко, ако Шарлот се окаже права, не бих искала да съм на твое място.
Придърпах завивката още малко по-нагоре, като се чудех дали съвсем да не се скрия под нея.
— Заключено е — обяви Шарлот, надвесена над ковчежето.
Лейди Ариста протегна ръка.
— Ключът, Гуендолин.
— Не е у мен. — Гласът ми прозвуча глухо, което се дължеше на завивката. — И не разбирам какво…