Въпреки че господин Марли имаше вид, сякаш бе малко разколебан, когато ме бе взел от дома. Изглежда, едва бе в състояние да ме погледне в очите, макар да се преструваше, че нищо не се е случило.
— Сигурно се срамува — предположи Ксемериус. — Много ми се иска да бях видял глупавото му изражение, когато е отворил ковчежето. Дано от страх да е изпуснал металния лост върху крака си.
Да, със сигурност моментът, в който е извадил книгите ми от ковчежето, е бил много срамен за господин Марли. И естествено, за Шарлот. Но тя едва ли щеше да се откаже толкова бързо.
Все пак по пътя от колата до входа на главната квартира, докато разтваряше над главата ми черен чадър, адептът направи опит да проведе уж непринуден разговор, вероятно за да прикрие чувството си за вина.
— Много е прохладно днес, нали? — рече той решително.
Всичко това ми се стори наистина детинско. Отвърнах му също толкова решително.
— Да. А кога ще си получа ковчежето обратно?
Не му хрумна никакъв отговор, освен да почервенее като домат.
— Мога ли поне да получа книгите си, или в момента се изследват за отпечатъци от пръсти?
Не, днес не ми беше жал за него.
— Ние… за съжаление… може би… погрешка — започна да заеква той и двамата с Ксемериус възкликнахме едновременно:
— Какво?!
На господин Марли видимо му олекна, когато на входа се натъкнахме на господин Уитман, който отново изглеждаше като някоя филмова звезда върху червения килим. Очевидно и той бе пристигнал току-що. Съблече ненадминато елегантно палтото си и изтръска капките дъжд от косата си, като през това време ни се усмихваше, показвайки перфектните си бели зъби. Липсваха само светлините на прожекторите. Ако бях Синтия, със сигурност щях да му хвърля изпълнен с копнеж поглед, но аз бях имунизирана срещу красивата му външност и чара му (и без това рядко пускан в действие спрямо мен). Освен това зад гърба му Ксемериус му правеше заешки уши и глупави физиономии.
— Гуендолин, чух, че се чувстваш по-добре — каза учителят ми.
От кого ли пък го бе чул?
— Да, малко. — За да отклоня разговора от мнимата ми болест и тъй като тъкмо бях набрала скорост, бързо продължих да плямпам: — Току-що попитах господин Марли какво става с ковчежето ми. Може би вие ще можете да ми кажете кога ще си го получа обратно и защо изобщо е било наредено да ми го вземат?
— Точно така. Нападението е най-добрата защита — насърчи ме Ксемериус. — Виждам, че се справяш и без мен. Значи, ще отлетя обратно към къщи да поче… ъъъ… да видя дали всичко там е наред. See you later, alligator[21], xa-xa!
— Аз… ние… погрешна информация… — продължи със заекването си господин Марли.
Господин Уитман изцъка ядосано с език. До него адептът изглеждаше двойно по-непохватен.
— Марли, можете да излезете в обедна почивка.
— Слушам, сър. Обедна почивка, сър.
Още малко и господин Марли щеше да удари токове, отдавайки чест.
— Братовчедка ти подозира, че си се сдобила с предмет, който не ти принадлежи — обяви господин Уитман, когато адептът побърза да се отдалечи, и ме изгледа с пронизващ поглед.
Заради хубавите му кафяви очи Лесли му бе измислила прякора Катеричката, но сега, и при най-добро желание, в тях не можеше да се открие нищо миловидно или забавно, липсваше всякаква топлина, която уж бе характерна за кафявите очи. Изложено на погледа му, цялото ми желание за противоречие много бързо се сви в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Изведнъж ми се прииска господин Марли да бе останал. Споровете с него бяха много по-приятни, отколкото с господин Уитман, когото беше толкова трудно да излъжеш — вероятно това се дължеше на опита му като учител. Ала въпреки това опитах.
— Явно Шарлот се чувства малко пренебрегната — промърморих със сведен поглед. — В момента не й е лесно и може би затова си измисля неща, които отново биха й… ъъъ… осигурили внимание.
— Да, и другите са на това мнение — отвърна учителят ми замислено. — Но според мен Шарлот е личност със стабилен характер, която не се нуждае от подобно нещо. — Той сведе глава към мен, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. — Ако подозрението й все пак се потвърди… Е, не съм сигурен дали наистина осъзнаваш значението на постъпката ти.
Ами… значи, в това отношение явно бяхме двама. Струваше ми известно усилие отново да го погледна в очите.
— Позволено ли ми е поне да попитам за какъв предмет става въпрос? — попитах колебливо.
21
„До скоро виждане, алигаторе“ — роман на Уилям Ф. Бъкли-младши от шпионската поредица за героя Блекфорд Оукс, добродушен здравеняк, който работи за ЦРУ и заради служебния си дълг посещава най-различни екзотични кътчета на света, където винаги изскача някоя задача за него; също така репликата е заглавие на популярна рокендрол песен от 1950 година, изпълнявана от Бил Хейли. —