— След малко ще се почувствам по-добре. Няма причина да се създава суматоха. — Ракоци бе вдигнал глава и ни гледаше с кървясали очи. — Вината е моя! Той каза, че трябва да се вземат само по няколко капки.
— Кой е този „той“? — попита Гидиън, придържайки Лавиния, сякаш тя бе пластмасов манекен.
С известно усилие мъжът отново успя да седне, отметна глава назад и с лаещ смях погледна тавана.
— Виждате ли как танцуват звездите?
Гидиън въздъхна.
— Ще трябва да доведа графа. Гуен, би ли ми помогнала малко…
Зяпнах го недоумяващо.
— С тази ли? Да не си откачил?
С няколко крачки достигнах вратата и излязох навън в коридора, за да не види глупавите ми сълзи, които като пълноводни реки се стичаха по лицето ми. Нито знаех защо плача, нито накъде тичах. Със сигурност ставаше дума за някоя от онези посттравматични реакции, за които все четяхме по вестниците. Хората, изпаднали в шок, правеха най-странните неща, като например онзи пекар в Йоркшър, който смазал ръката си в машината за тесто, а после направил седем тави с канелени кифлички, преди да се обади на „Бърза помощ“. Тези канелени кифлички били най-зловещото нещо, което парамедиците някога били виждали.
Когато достигнах стълбите, се поколебах. Не исках да сляза надолу, защото вероятно лорд Аластър вече ме очакваше, за да изпълни перфектното убийство, затова се изкачих нагоре по стълбите. Не бях стигнала далеч, когато чух Гидиън да вика след мен.
— Гуени! Спри! Моля те!
За миг си представих как той просто е оставил Лавиния да тупне на пода, за да тръгне след мен, но и това не помогна. Все още бях ядосана или тъжна, или изплашена, или всичко това наведнъж, и заслепена от сълзите, се запрепъвах нагоре по стълбите, стигайки до следващия коридор.
— Къде си мислиш, че отиваш? — изкрещя ми Гидиън, който ме бе настигнал и се опитваше да ме хване за ръка.
— Все едно! Само да е далеч от теб! — изхлипах и се затичах към първата ми попаднала стая.
Гидиън ме последва. Естествено. За малко да прокарам ръкав през лицето си, за да избърша сълзите, но в последния момент си спомних за грима, който мадам Росини ми бе направила, и се спрях. Вероятно и без това изглеждах достатъчно очукана. За да не се налага да се извръщам към Гидиън, огледах стаята. Свещи, поставени в свещници на стените, осветяваха симпатичното, издържано в златни тонове обзавеждане: диван, грациозно писалище, няколко стола, картина, изобразяваща умрял фазан до няколко круши, колекция от екзотични саби, окачени над камината, и разкошни златни завеси — пред прозорците. Поради някаква причина изведнъж ме обзе чувството, че вече съм била тук.
Гидиън застана очаквателно пред мен.
— Остави ме на мира — казах, останала без сили.
— Не мога да те оставя на мира. Всеки път когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.
— Разкарай се!
Искаше ми се за известно време да се хвърля върху този диван и да заудрям с юмруци по възглавниците.
— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.
Господи, колко характерно бе това за него. Класически случай на синдром за свръхчувство на отговорност. Какво общо имаше той с това, че случайно бях налетяла на Ракоци, на когото му хлопаше дъската, както би се изразил Ксемериус? От друга страна, малко чувство за вина нямаше да му навреди.
— Но го направи! — упрекнах го, а после добавих: — Защото имаше очи само за нея.
— Та ти ревнуваш!
Гидиън имаше нахалството да избухне в смях. Звучеше облекчен.
— Иска ти се!
Сълзите ми бяха пресъхнали и скришом избърсах нос.
— Графът ще се пита къде сме — измърмори той след известно време.
— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. — Най-сетне отново бях в състояние да го погледна в очите. — В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази… как й беше името?
Гидиън се засмя.
— Вече забравих името й.
— Лъжец!
За жалост, не можах да сдържа леката си усмивка.
Той отново стана сериозен.
— Графът не е виновен за държанието на Ракоци. Със сигурност ще го накаже за това — каза той и въздъхна. — Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.
Изсумтях презрително.
— Нищо не трябва — отвърнах и изведнъж се обърнах към прозореца.