И тогава видях… себе си! В ученическата си униформа зяпах доста тъпоумно иззад златните завеси. Боже! Затова, значи, стаята ми се стори толкова позната! Това беше класната стая на госпожа Каунтър, а Гуендолин зад завесите тъкмо бе направила своя трети скок във времето. Направих й знак с ръка, отново да се скрие.
— Какво беше това? — попита Гидиън.
— Нищо! — отвърнах глуповато.
— Ето, до прозореца.
Ръката му хвана само въздух, когато по рефлекс посегна към шпагата си.
— Там няма нищо!
Онова, което сторих след това, определено беше следствие от посттравматичния шок — отново си спомних за пекаря и кървавите кифлички, — при нормални обстоятелства със сигурност не бих го направила. Освен това ми се стори, че с периферното си зрение видях към вратата да се промъква нещо зелено и… е, направих го само защото знаех, че ще го направя. Така да се каже, не ми оставаше никакъв друг избор.
— Някой може да се е скрил зад завесата и да подслу… — започна Гидиън, но аз вече бях обвила врата му с ръце и притиснах устните си към неговите.
И понеже бездруго бях набрала скорост, напълно в стил Лавиния притиснах и останалата част от тялото ми към неговото.
През първите няколко секунди се притесних, че той ще ме отблъсне, но тогава го чух как простена тихо, обгърна с ръце талията ми и ме придърпа още по-плътно към себе си. Отвърна на целувката ми с такава интензивност, че забравих всичко друго и затворих очи. Както преди малко по време на танците, изведнъж вече нямаше никакво значение какво се случваше около нас или какво щеше да се случи, или пък, че Гидиън бе мръсник — знаех само, че го обичам и че завинаги ще го обичам, и че исках да се оставя да ме целува чак до края на вечността.
Един тънък вътрешен гласец ме подтикваше, ако обичах, отново да се вразумя, но устните и ръцете, които ме обсебваха, постигаха тъкмо обратното. Затова ми е невъзможно да кажа след колко време се откъснахме един от друг и се зяпнахме недоумяващо.
— Защо… го направи? — попита Гидиън, дишайки тежко.
Изглеждаше напълно объркан. Почти залитайки, направи няколко крачки назад, сякаш искаше да остави възможно най-голяма дистанция помежду ни.
— Какво искаш да кажеш с това защо?
Сърцето ми биеше толкова бързо и силно, че той със сигурност можеше да го чуе. Хвърлих един поглед към вратата. Вероятно само си бях въобразила, че ми се е мярнало нещо зелено, и сега то лежеше на килима един етаж по-долу, все още в несвяст, и чакаше да бъде събудено с целувка.
Гидиън подозрително бе присвил очи.
— Нали не…
С няколко крачки достигна прозореца и дръпна завесите.
Ех, това отново бе толкова типично за него — тъкмо сме изживели нещо… ъъъ… мило, и той правеше всичко възможно, за да го съсипе.
— Нещо конкретно ли търсиш? — попитах иронично.
Разбира се, зад пердето вече нямаше никой — няколко дни по-младото ми Аз отдавна се бе завърнало в настоящето и се питаше, къде, по дяволите, се е научило да целува така безумно добре.
Гидиън отново се обърна. Объркването бе изчезнало от лицето му и бе отстъпило място на характерната за него арогантност. Той се облегна на прозореца със скръстени ръце.
— Какво целиш, Гуендолин? Само няколко секунди преди това ме гледаше с истинско отвращение.
— Исках… — подех аз, но после размислих. — Какви са тези тъпи въпроси? Ти също никога не ми даваш обяснение защо ме целуваш, нали така? — После добавих предизвикателно: — Просто ми се прииска да го направя. А и не беше длъжен да отвръщаш на целувката.
Обаче тогава щях да потъна в земята от срам.
Нещо проблесна в очите му.
— Просто ти се е приискало? — повтори и отново се приближи към мен. — По дяволите, Гуендолин! Имам основателна причина да… Вече дни наред се опитвам… през цялото време… — Той сбърчи чело, явно ядосан на собственото си пелтечене. — Да не мислиш, че съм от камък? — почти извика.
Не знаех какво да отговоря. Ала вероятно това беше по-скоро риторичен въпрос. Не, разбира се, че не мислех, че е от камък, но какво, по дяволите, искаше да каже той? Половинчатите изречения също не допринасяха за изясняване на положението.
Известно време се гледахме в очите, после Гидиън се обърна и заяви с овладян глас:
— Трябва да тръгваме. Ако не се появим навреме в мазето, целият план ще пропадне.
Ах, да, точно така. Планът. Планът, според който, бяхме потенциални жертви на убийство, чиито трупове ще се изпарят във въздуха.
— И десет коня няма да успеят да ме завлекат долу, в мазето, докато Ракоци се въргаля надрусан върху бюрото — обявих категорично.