— Първо, междувременно той сигурно се е изправил на крака, и второ, долу ни очакват най-малко петима от хората му. — Гидиън протегна ръката си към мен. — Хайде, трябва да побързаме! И не трябва да се страхуваш: Аластър няма шанс срещу войниците куруци, дори и да не дойде сам. Те виждат в тъмното като котки и съм ги наблюдавал да правят истински чудеса с ножовете и шпагите. — Той изчака, докато поставих ръката си в неговата, после се усмихна леко и добави: — А и аз ще съм с теб.
Но преди да сме успели да направим и крачка, на вратата се появи тежко дишащата Лавиния, а до нея, също останал без дъх, шареният като папагал първи секретар.
— Заповядайте! Ето ги тук. И двамата — рече Лавиния.
За някой, който съвсем скоро е бил в несвяст, изглеждаше в много добра физическа форма, макар и вече не чак толкова красива. През слоя светла пудра се виждаха ивици зачервена кожа, явно й бе коствало известни усилия и пот да пробяга стълбите нагоре и надолу. На деколтето й също бяха избили червени петна.
Зарадвах се, че Гидиън не я удостои дори и с поглед.
— Знам, че закъсняваме, сър Олкот — каза той. — Тъкмо се канехме да слезем долу.
— Това… не е нужно — отвърна „папагалът“, поемайки си тежко въздух. — Има малка промяна в плана.
Не беше нужно да обяснява какво има предвид, защото зад него лорд Аластър пристъпи в помещението, без изобщо да се е задъхал, но затова пък наложил противна усмивка на лицето си.
— Ето че отново се срещнахме — рече той.
Като сянка го следваше призрачният му прароднина с черната пелерина, който не си губеше времето, а започна да бълва смъртни заплахи:
— Недостойните ще умрат от недостойна смърт!
Заради хъхрещия му глас при последната ни среща го бях кръстила Дарт Вейдър и завиждах на всички, които нито можеха да го видят, нито да го чуят. Катраненочерните му мъртви очи ни пронизваха, изпълнени с омраза.
Гидиън кимна уж нехайно.
— Лорд Аластър, каква изненада!
Същевременно ме побутна дискретно към ъгъла, така че писалището да застане между нас и новодошлите, което не ме успокои особено, защото ставаше дума за изключително съмнителен дамски модел в стил рококо. Докато в случая дъбово бюро в стил рустик бе за предпочитане.
— Това беше и целта ми — отвърна лордът и се усмихна с чувство на превъзходство. — Исках да ви изненадам.
— Разбирам — отвърна любезно Гидиън.
Аз също разбирах. Очевидно извършването на убийството най-безцеремонно бе преместено от мазето в тази хубава стая тук, първият секретар бе предателят, а Лавиния — една лъжлива змия. Всъщност всичко бе съвсем просто. И вместо да се разтреперя от страх, изведнъж ми се прииска да се разкискам. За един ден се случиха прекалено много неща.
— Но аз си мислех, че сте се диференцирали донякъде от плановете си за убийство, откакто притежавате родословните дървета на пътуващите във времето — добави Гидиън.
Лорд Аластър махна с ръка.
— Родословните дървета, които ни даде демонът от бъдещето, ми показаха, че пълното унищожаване на вашите два рода е неосъществимо начинание — отвърна той. — Затова предпочитам директния метод.
— Само наследниците на онази мадам Дюрфе, която е живяла в двора на френския крал, са толкова многобройни, че ще е нужен повече от един човешки живот, за да се издирят — допълни първият секретар. — Вашето отстраняване тук ми се струва задължително. Ако не се бяхте съпротивлявали така ожесточено в Хайд Парк, въпросът щеше вече да е решен…
— Какво е възнаграждението, което ще получите, Олкот? — запита Гидиън, сякаш наистина го интересуваше. — Какво може да ви предложи лорд Аластър, което да ви накара да престъпите клетвата си към пазителите и да извършите това предателство?
— Ами аз… — с охота поде секретарят, но лордът го прекъсна.
— Праведна душа! Това е неговото възнаграждение! Увереността, че ангелите на небето ще възхвалят делата му, не може да се купи с пари. Земята трябва да се освободи от демонични изчадия като вас. И самият Бог ще ни благославя, че сме пролели вашата кръв.
Да, да, да. За кратко в мен се зароди надеждата, че лорд Аластър просто се нуждае от някого, който да го слуша. Може би само искаше да изкаже на глас религиозните си халюцинации и да бъде потупан по рамото. Но отново отхвърлих тази мисъл, когато Дарт Вейдър изхъхри:
— Вашият живот е към края си, демонски изчадия!
— Значи, вие вярвате, че убийството на едно невинно момиче ще предизвика одобрението на Господ? Интересно — отбеляза Гидиън и като бръкна с ръка във вътрешния джоб на редингота си, трепна едва забележимо.