— Може би търсите това тук? — попита първият секретар ехидно и на свой ред бръкна в джоба на лимоненожълтия си редингот. От там извади малък черен пистолет, който с два пръста вдигна във въздуха. — Без съмнение, смъртоносен дяволски уред от бъдещето, прав ли съм? — Търсейки похвала, той погледна към лорда. — Помолих нашата лейди Лавиния щателно да ви претърси за оръжия.
Въпросната отправи на Гидиън една виновна усмивка и за миг той изглеждаше така, сякаш му идеше сам да си удари шамар. Разбираемо. Пистолетът щеше да е нашето спасение, срещу един автоматичен „Смит & Уестън“ разни хора с шпаги нямаха никакъв шанс. Искаше ми се предателят Олкот да натисне погрешка спусъка и да се простреля в крака. Шумът щеше да се чуе чак в балната зала. Или пък може би не…
Но първият секретар отново пусна пистолета в джоба си и надеждата ме напусна.
— Удивени сте, нали? За всичко съм помислил. Знаех, че милата дама има дългове от хазарт — заобяснява Олкот непринудено. Явно, като всички злодеи, и той жадуваше да получи признание за подлите си деяния. Според мен издълженото му лице имаше прилика с това на някой плъх. — Големи дългове, които не можеше да погаси, както обикновено, с леконравно държание. — Тук той се изсмя мазно. — Трябва да ми простите, мадам, че не проявих интерес към вашите услуги. Ала с това тук вашите дългове са изплатени.
Лавиния не изглеждаше особено щастлива от този факт.
— Много съжалявам, но нямах друг избор — каза на Гидиън, обаче той май изобщо не я чу.
Изглежда, пресмяташе колко бързо би могъл да стигне отсреща до камината и да грабне една от сабите на стената, преди лорд Аластър да го е пронизал с шпагата си. Проследих погледа му и стигнах до извода, че имаше твърде малък шанс за успех, освен ако не беше премълчал, че всъщност е Супермен. Камината бе прекалено далеч и освен това лордът, който не изпускаше спътника ми и за секунда от погледа си, бе много по-близо до нея.
— Всичко това е много интересно — казах провлечено, за да печеля време, — обаче сте си направили сметката без графа.
Секретарят се засмя.
— Може би имате предвид без Ракоци? — Той потри доволно ръце. — Е, особените му… да ги наречем слабости, за съжаление, днес няма да му позволят да изпълни задълженията си, нали така? — Той изпъчи гърди. — Слабостта му към опиатите го направи лесна жертва, ако разбирате какво имам предвид.
— Но Ракоци не е сам — изтъкнах аз. — Неговите куруци следят всяка наша крачка.
Олкот погледна за миг леко обезпокоен към лорд Аластър, но после отново се засмя.
— Така ли? И къде са сега вашите куруци?
Най-вероятно в мазето.
— Дебнат в сенките — измърморих възможно най-заплашително. — Готови да нападнат по всяко време. И правят истински чудеса с ножовете и шпагите си.
Ала, за съжаление, „папагалът“ не се остави да бъде сплашен. Направи няколко пренебрежителни коментара за Ракоци и хората му и превъзнесе още веднъж самия себе си до небесата за гениалния си план и за още по-гениалната промяна в плана.
— Страхувам се, че днес хитрият граф ще очаква напразно вас и черния си леопард. Попитайте ме какво мисля да правя с него.
Явно Гидиън бе загубил интерес към обясненията на предателя, защото си замълча. Изглежда, и на лорд Аластър му бе писнало от бръщолевенето на първия секретар. Той искаше най-сетне да пристъпи към действие.
— Тя трябва да си отиде — рече нелюбезно той, изтегли шпагата си и посочи с нея към лейди Лавиния.
Аха, значи, следваше „Напред, в атака!“.
— А аз винаги съм смятал, че сте мъж на честта и се дуелирате само с въоръжен противник — каза Гидиън.
— Аз съм мъж на честта, но вие сте демон. Няма да се дуелирам с вас, а ще ви посека — отвърна лордът студено.
Лейди Лавиния нададе приглушен вик от уплаха.
— Не исках това — прошепна, обърната към Гидиън.
Неее, ама разбира се. Сега изведнъж я обзеха скрупули. Вземи, че припадни, тъпа краво!
— Казах, тя да излезе навън!
По изключение, бях на едно мнение с лорда, който изпробва шпагата си, размахвайки я във въздуха.
— Да, разбира се, това не е гледка за една дама. — Олкот избута Лавиния в коридора. — Затворете вратата и се погрижете никой да не влиза!
— Но…
— Все още не съм ви върнал разписките за дълговете ви — изсъска секретарят. — Ако поискам, още утре съдията ще застане на прага ви и тогава можете да забравите за къщата си.
Лавиния не каза нищо повече. Олкот залости вратата, обърна се към нас и измъкна една кама от джоба си, която бе по-скоро джобно ножче. Въпреки това трябваше да изпитам ужасен страх, но някак си не се получаваше. Вероятно защото всичко това ми се струваше напълно абсурдно, нереално, като сцена от филм.