Гласовете на господин Джордж, Фолк де Вилърс и господин Уитман прозвучаха едновременно. Гидиън повече не се чуваше. Опитах да отворя очи и този път се получи съвсем лесно. Дори успях да се надигна леко без проблем. Около мен светеха познатите боядисани цветни стени на подземната художествена галерия на училището, а над мен се бяха надвесили главите на присъстващите пазители. Всички — дори господин Марли — ми се усмихваха.
Само Гидиън се бе вторачил в мен, сякаш не може да повярва на очите си. Лицето му бе мъртвешки бледо, а по страните му все още можеха да се видят следите от сълзите му. На известно разстояние зад него, стоеше Джеймс и затискаше с дантелена кърпичка очите си.
— Кажете ми, когато отново мога да гледам.
— В никакъв случай сега, защото ще ослепееш на мига — рече Ксемериус, който бе седнал в краката ми. — Тъй като половината й гърди са изскочили от корсета!
Опала! Прав беше. Засрамена, опитах да прикрия голотата си с разкъсаните остатъци от прекрасната рокля на мадам Росини. Доктор Уайт внимателно ме притисна да легна обратно на масата, върху която ме бяха поставили.
— Набързо ще почистя и превържа драскотината. После основно ще те прегледам. Боли ли те някъде?
Поклатих отрицателно глава, но веднага след това простенах от болка. Главата адски ме болеше.
Господин Джордж постави ръката си на рамото ми.
— Боже, Гуендолин! Наистина ни изплаши. — Той се засмя тихо. — Но на това му викам истински припадък! Когато Гидиън се завърна, носейки те на ръце, сериозно си помислих, че може да си…
— …мъртва — довърши Ксемериус изречението, което господин Джордж притеснено не бе доизказал. — Честно казано, наистина изглеждаше доста мъртва. А момчето бе напълно съсипано. Крещеше за аорти и бръщолевеше неясни неща. И ревеше. Какво ме зяпаш така?
Последното изречение се отнасяше за малкия Робърт. Той се бе втренчил в Ксемериус с възхищение.
— Толкова е сладък. Мога ли да го погаля? — попита ме момченцето.
— Не и ако искаш да си запазиш ръката, малкият — отвърна гаргойлът. — Стига ми, че онзи напарфюмиран петел ей там непрекъснато ме бърка с котка.
— Много моля, никоя котка няма крила, това много добре ми е известно — извика Джеймс, който продължаваше да държи очите си затворени. — Ти си просто плод на треската ми. Една изродска котка.
— Още една дума и ще те изям — каза Ксемериус.
Гидиън се бе отдалечил няколко крачки и се бе отпуснал върху един стол. Свали перуката си, прокара пръсти през тъмните си къдрици и зарови лице в дланите си.
— Не разбирам — прозвуча неясно гласът му през пръстите.
Значи, се чувстваше също като мен. Как бе възможно допреди малко да съм била мъртва, а сега да се чувствам напълно жива? Можеше ли човек да си въобрази такова нещо? Погледнах раната, която доктор Уайт обработваше. Имаше право, действително бе само драскотина. Разрезът, който си направих с японския нож, беше значително по-дълъг и по-болезнен.
Лицето на Гидиън отново се показа иззад ръцете му. Как само сияеха зелените му очи на фона на бледото лице! Спомних си какви бяха последните му думи и отново се опитах да се надигна, но доктор Уайт ми попречи.
— Може ли някой да свали тази ужасна перука от главата й? — попита троснато.
Веднага няколко ръце започнаха да вадят фуркетите от прическата ми и усещането, когато перуката беше махната, бе чудесно.
— Внимателно, Марли! — предупреди Фолк де Вилърс. — Помислете за мадам Росини.
— Да, сър! — запелтечи адептът и за малко да изпусне перуката от уплаха. — Мадам Росини, сър.
Господин Джордж извади всички фуркети от кока ми и внимателно разпусна косата ми.
— Така по-добре ли е? — попита ме той.
Да, чувствах се много по-добре.
Ксемериус запя глупава песничка.
— Ех, само ако имаше шапка! Щеше да можеш да скриеш под нея рошавата си глава, нали? Ах, толкова се радвам, че си жива и че не трябва да си търся друг човек, че говоря само глупости заради теб, малка чорлавелке.
Малкият Робърт се разкиска.
— Мога ли отново да погледна? — попита Джеймс, но не изчака отговора. Ала само след един поглед към мен отново затвори очи. — Вси светии! Това наистина е госпожица Гуендолин. Простете ми, че не ви познах, когато преди малко младият денди, носещ ви на ръце, мина покрай моята ниша. — Той въздъхна. — Това само по себе си беше достатъчно странно, тъй като между тези стени вече не може да се видят прилично облечени хора.