Господин Уитман обгърна с ръка раменете на Гидиън.
— Какво точно се случи, момчето ми? Успя ли да предадеш на графа известието ни? И даде ли ти инструкции за следващата среща?
— Донесете му едно уиски и го оставете за няколко минути на спокойствие — изръмжа доктор Уайт, докато залепяше две малки лепенки върху раната ми. — Той е изпаднал в шок.
— Не, не. Вече съм добре — измърмори младежът.
Хвърли ми последен кратък поглед, извади едно запечатано писмо от джоба на редингота си и го подаде на Фолк.
— Ела! — каза господин Уитман, издърпа Гидиън да се изправи и го поведе към вратата. — Горе в кабинета на директор Гилис има уиски. А също и диван, ако искаш да полегнеш за малко. — Учителят ми се огледа. — Фолк, ще ни придружиш ли?
— Разбира се. Надявам се само, че старият Гилис има достатъчно уиски. — Де Вилърс се обърна към останалите. — И в никакъв случай да не сте завели Гуендолин у дома й в това окаяно състояние, ясно ли е?
— Ясно, сър — увери го господин Марли. — Кристално ясно, сър, ако позволите така да се изразя!
Фолк завъртя очи.
— Позволявам — отвърна той и излезе заедно с господин Уитман и Гидиън през вратата.
Днес беше почивният ден на господин Бърнард, затова вратата ми отвори Каролайн и веднага започна да ми разказва, без да си поема въздух.
— Шарлот изпробва костюма си на фея за партито, който е чудно хубав, и ми позволи да й закача крилата, но тогава леля Гленда каза, че трябва да си измия ръцете, защото сигурно пак съм галила някое мръсно животно…
Не успя да продължи, защото я грабнах и така силно я прегърнах, че не можеше да си поеме дъх.
— Да, спокойно можеш да я смачкаш — каза Ксемериус, който бе влетял в къщата след мен. — Майка ти просто ще роди още едно дете, ако това тук се развали.
— Сладката ми, добра, златна, малка сестричка — мърморех в косата на Каролайн, едновременно смеейки се и плачейки. — Толкова те обичам!
— И аз те обичам, но ми дишаш в ухото — каза тя и внимателно се освободи. — Ела! Вече вечеряме. За десерт ще има шоколадова торта от пекарна „Хъмингбърд“[49]!
— О, аз обичам, обичам, обичам шоколадовата им торта „Дяволско изкушение“ — извиках. — Обичам и живота, който ни подарява всички тези прекрасни неща!
— Може ли да не преиграваш чак толкова? Човек ще си помисли, че току-що идваш от електрошокова терапия. — Ксемериус кихна намръщено.
Исках да му хвърля един укорен поглед, но го погледнах, изпълнена с нежност. Моят сладък, малък, начумерен гаргойл.
— И теб те обичам — казах му.
— О, боже! — простена той. — Ако беше телевизионна програма, веднага щях да те превключа.
Каролайн ме погледна малко загрижено. По пътя за първия етаж тя хвана ръката ми.
— Какво ти става, Гуени?
Избърсах сълзите от бузите ми и се засмях.
— С мен всичко е наред — уверих я. — Просто съм щастлива, че съм жива. И че имам такова прекрасно семейство. И че този парапет на стълбите е толкова чудесно гладък и го чувствам толкова близък. И че животът е чудно, чудно хубав.
Когато при тези думи отново се просълзих, се замислих дали наистина доктор Уайт ми бе разтворил само аспирин в чашата. Но еуфорията можеше да е просто следствие от поразяващия факт, че бях оживяла и сега нямаше да съществувам като миниатюрна прашинка.
Заради това пред трапезарията вдигнах Каролайн във въздуха и я завъртях в кръг. Бях най-щастливият човек на света, защото бях жива и Гидиън бе казал: „Обичам те!“. Разбира се, последното можеше и да е халюцинация, дължаща се на близостта ми до смъртта, не го изключвах напълно.
Сестра ми изписка радостно, докато Ксемериус се преструваше, че държи дистанционно в ръка и напразно се мъчи да смени канала. Когато отново я пуснах, Каролайн попита:
— Вярно ли е това, което каза Шарлот? Че ще отидеш на партито на Синтия, маскирана като зелен чувал за боклук?
Това ме свали за момент от еуфоричния ми полет.
— Ха-ха-ха — изсмя се Ксемериус злорадо. — Вече мога да си те представя: един щастлив зелен чувал за боклук, който прегръща и мляска всички, защото животът е чудно, чудно хубав.
— Хм… не и ако някак си мога да го избегна.
Мили боже, дано успеех да убедя Лесли да запази за някое друго парти идеята си за модерното изкуство и марсианците. Но щом я разказваше на всички, сигурно беше много въодушевена, а когато приятелката ми бе въодушевена от нещо, много трудно се отказваше от него. Знаех това от неприятен личен опит.