— Това се случи едва в понеделник, Гидиън.
— Да, вярно. На човек му се струва, че е минала цяла вечност, нали? Когато най-сетне успях да се прибера вкъщи, ти звънях през десет минути, за да ти кажа, че те… — той се прокашля, а после хвана ръката ми в своите —…за да ти обясня всичко, но през цялото време ми даваше заето.
— Да, точно тогава разказвах на Лесли какъв подъл мръсник си. Но знаеш ли, ние имаме и стационарен телефон.
Той не обърна внимание на коментара ми.
— Между набиранията започнах да чета документите. Ставаше дума за предсказания и бележки от личния архив на графа. Документи, които пазителите не познаваха. Които той напълно умишлено е скрил от собствените си хора.
Въздъхнах.
— Нека да позная. Още глупави стихчета. И ти не си разбрал нито дума.
Гидиън се наведе напред.
— Не — отвърна бавно. — Точно обратното. Всичко беше доста недвусмислено. Там пише, че някой трябва да умре, за да може Философският камък да прояви пълното си действие. — Той ме погледна право в очите. — И този някой си ти.
— Аха. — Не бях толкова впечатлена, колкото вероятно трябваше да бъда. — Значи, аз съм цената, която трябва да бъде платена.
— Аз бях истински шокиран, когато го прочетох. — Един кичур падна върху челото му, но Гидиън не забеляза. — Отначало изобщо не можех да повярвам, но предсказанията бяха съвсем ясни. Рубин е началото и краят, смъртта на Гарвана края разбулва, ако изгасне дванайсетата звезда, и така нататък, и така нататък, всичко това нямаше край. — Той млъкна за миг. — Още по-недвусмислени бяха записките, които графът е писал в полетата. Щом кръгът се затвори и еликсирът намери своето предопределение, ти ще умреш. Това го пише почти дословно.
Сега вече преглътнах тежко.
— И как ще умра? — Неволно отново си спомних кървавото острие на шпагата на лорд Аластър. — Това също ли го пише там?
Гидиън се подсмихна.
— Е, в това отношение предсказанията са неясни, както обикновено, но на едно нещо непрестанно се набляга. А именно, че аз, Диамантът, Лъвът, номер единайсет, ще имам нещо общо с това. — Усмивката изчезна от лицето му и в гласа му долових интонация, която никога досега не бях чувала. — Че ще умреш заради мен. От любов.
— О! Ъъъ… но… но това са просто някакви си стихове — рекох не особено находчиво.
Гидиън поклати глава.
— Не разбираш ли, че не можех да допусна да се случи, Гуени? Само затова потвърдих глупавото ти предположение и се преструвах, че наистина съм те излъгал и съм си играл с чувствата ти.
Сега вече ми просветна.
— За да не ми хрумне да умра от любов по теб, на следващия ден се погрижи да те намразя? Но това е наистина много… как да се изразя… много рицарска постъпка. — Наведох се и пригладих немирната къдрица от лицето му. — Наистина, много рицарска постъпка.
Той се усмихна едва.
— Повярвай ми, това бе най-трудното нещо, което някога съм правил.
Сега, когато веднъж вече бях започнала, не можех да отлепя пръстите си от него. Бавно погалих лицето му. Явно не му бе стигнало времето да се избръсне, но наболата брада беше някак си секси.
— Нека бъдем приятели. Това беше наистина гениален ход — промълвих. — На секундата искрено те намразих.
Гидиън въздъхна.
— Но аз изобщо не исках това. Аз наистина исках да бъдем приятели. — Той хвана ръката ми и я стисна. — Обаче това изречение толкова те вбеси, че…
Не му позволих да довърши мисълта си. Наведох се още по-близо към него и обхванах лицето му с две ръце.
— Ами може би ще го запомниш за в бъдеще — прошепнах. — Такива думи никога, никога, никога не се казват на някоя, която си целувал.
— Чакай, Гуен, това не е всичко, трябва да ти кажа още… — започна той, но аз нямах намерение да отлагам повече.
Внимателно докоснах с устните си неговите и започнах да го целувам.
Гидиън отвърна на целувката ми, в началото много нежно и внимателно, но когато обвих ръце около врата му и се притиснах към него, целувката се задълбочи. Лявата му ръка се зарови в косата ми, а дясната започна да гали шията ми и бавно заслиза надолу.
Точно когато беше достигнала най-горното копче на ризата ми, телефонът ми звънна. Или по-точно казано, прозвуча „Музиката на смъртта“ от филма „Имало едно време на запад“. С нежелание се отдръпнах от любимия си.
— Лесли — казах след поглед върху екрана. — Трябва да се обадя, макар и за кратко, защото иначе ще се разтревожи.