— Домашно животно! Само не го казвай, когато Ксемериус може да те чуе.
Донякъде се надявах да чуя през вратата на стаята й как братовчедка ми хърка, но разбира се, тя не хъркаше. Перфектните хора не издаваха в съня си грозни звуци. Фрубиращо!
Половин етаж по-надолу братчето ми се прозя и веднага ме обзе гузна съвест.
— Виж, Ник, три и половина през нощта е, а утре си на училище. Мама ще ме убие, ако разбере, че заради мен не си спал.
— Изобщо не съм уморен! И ще е много подло от твоя страна, ако продължиш без мен! Какво ли е скрил дядо?
— Нямам представа. Може би книга, в която ми обяснява всичко. Или поне писмо. Дядо е бил Велик пазител. Той е знаел за мен и за пътуването във времето, че не Шарлот, а аз съм наследила гена. Лично го срещнах в миналото и му разказах за това.
— Направо си за завиждане! — повтори Ник и добави засрамено: — Честно казано, почти не си го спомням. Знам само, че винаги бе в добро настроение и изобщо не беше строг, пълна противоположност на лейди Ариста. Освен това винаги миришеше на карамел и на някакви странни подправки.
— Това бе тютюнът му за лула… Внимавай!
Едва успях да го спра. Междувременно бяхме прекосили втория етаж, но някои от стълбите, водещи към първия, ужасно скърцаха. В крайна сметка дългогодишното нощно промъкване в кухнята трябва да ме бе научило, ако не на друго, то поне на това, кои са скърцащите стъпала. Заобиколихме въпросните места и накрая се озовахме пред картината на прапрапрапрачичо Хю.
— Е, добре. Да започваме!
Ник освети лицето на прародителя ни с фенера.
— Нечестно е, че е кръстил коня си Дебелата Ан! Животното е слабо като вейка, докато той самият прилича на шопар с брада!
— Да, напълно си прав.
Опипах зад рамката за езичето на механизма, който задвижваше тайната врата. Както обикновено, заяждаше малко.
— Всички спят като къпани бебета. — Лъхтейки, Ксемериус се приземи на стъпалата до нас. — Или по-точно всички, с изключение на господин Бърнард, който очевидно страда от безсъние. Но няма място за притеснение, той няма да ни се пречка. Настанил се е в кухнята със студен пилешки сандвич и гледа някакъв филм с Клинт Истууд.
— Много добре.
С обичайното си изскърцване, картината се наклони на една страна и се показа вход, водещ към няколко стъпала, които само след няколко метра свършваха пред друга врата. Тази врата водеше към банята на първия етаж и от другата страна бе замаскирана с огромно огледало. Преди често се забавлявахме, като минавахме оттук (забавното се състоеше в това, че никога не се знаеше дали в този момент някой не ползваше банята), но каква наистина беше ползата от този таен коридор, все още не можехме да кажем. Може би на някой от предците ни просто му е харесвала мисълта да може по всяко време да изчезне от това тихо местенце.
— И къде се намира сандъкът, Ксемериус? — попитах го.
— Вляво. Между стените.
В сумрака не можех да видя съвсем точно, но той звучеше, сякаш почистваше зъбите си с нокът.
— Ксемериус е истинска мъка за произнасяне — рече Ник. — Ще го наричам Ксеми. Или Мери. Може ли аз да взема ковчежето?
— Намира се вляво — обясних му.
— Ти шамият си мъка за проижнашяне — тросна се гаргойлът. — Кшеми или Мери, ишка ти ше! Аз проижлизам от жнатен род могъшти демони и наште имена…
— Да не би да имаш нещо в устата?
Ксемериус се изплю и премляска.
— Вече не. Изядох гълъба, който спеше на покрива. Тъпи пера.
— Та ти не можеш да ядеш!
— От нищо не разбира, но на всяка манджа е мерудия — отвърна обидено той. — И дори не ми позволява да хапна и гълъбче.
— Не можеш да ядеш гълъбчета, защото си призрак.
— Аз съм демон! Мога да ям всичко, което си поискам! Веднъж дори изядох цял свещеник заедно с расото му и колосаната му якичка. Защо гледаш така невярващо?
— По-добре внимавай някой да не дойде.
— Хей, не ми ли вярваш?
Ник вече се бе изкачил по стълбите и освети с фенера стената.
— Нищо не виждам.
— Сандъкът е зад стената, в една кухина, глупако — рече Ксемериус. — И не лъжа! Щом казвам, че съм изял гълъб, значи, съм го направил.
— Намира се в кухина зад стената — информирах брат ми.
— Но никоя от тухлите не изглежда хлабава.
Момчето коленичи и опита да натисне стената с ръце.
— Ехооо, на теб говоря! — пискаше гаргойлът. — Да не би да ме игнорираш, ревличке? — Когато не отговорих, той извика: — Е, добре, беше гълъб призрак! Но няма разлика.