Гидиън вдигна рамене.
— Не съм нито графолог, нито историк. Но изглеждат точно по същия начин, както другите оригинали, които пазителите съхраняват.
— Обзалагам се, при подходяща температура и в стъклени шкафове — рече Лесли обвинително. — Както е редно.
— И как от Флорентинския алианс са се добрали до документите? — попитах аз.
Той отново вдигна рамене.
— Предполагам, с кражба. Не ми остана време да прегледам хрониките за някакви съобщения по въпроса. Дни наред се разхождам наоколо с тези документи! Знам ги наизуст, но така и не успях да разбера пълното им значение. Освен що се отнася до онова конкретно нещо.
— Е, поне не си изтичал веднага при Фолк, за да му ги покажеш — казах одобрително.
— Минавало ми е през ума да направя точно това. Но тогава… — Гидиън въздъхна. — В момента просто не знам на кого мога да вярвам.
— Не вярвай на никого — прошепнах и театрално завъртях очи. — Това поне ме посъветва майка ми.
— Майка ти — промърмори той. — Интересува ме каква ли част от всичко това й е известна.
— Значи, щом кръгът се затвори и графът получи еликсира, Гуендолин трябва… — Лесли нямаше сили да довърши изречението.
— …да умре — допълних аз.
— Да издъхне, да хвърли топа, да гушне букета, да ритне камбаната, да заспи вечен сън, да предаде богу дух… — включи се и Ксемериус.
— …да бъде убита! — С драматичен жест Лесли хвана ръката ми. — Защото едва ли от само себе си ще се строполиш мъртва! — Тя прокара другата ръка през косата си, която и без това стърчеше в безпорядък от главата й. Гидиън се прокашля, но приятелката ми не го остави да вземе думата. — Честно казано, през цялото време имах лошо предчувствие. Дори само онези другите стихове са ужасно… зловещи. И винаги за Гарвана, Рубина, или номер дванайсет нещата не изглеждат добре. Освен това съвпада с онова, което аз самата открих. — Тя пусна ръката ми и посегна към (чисто новата си!) раница, за да извади „Ана Каренина“. — Е, да, всъщност са го открили Люси, Пол и дядо ти, както и Джордано.
— Джордано? — повторих объркано.
— Да! Не си ли чела статиите му? — Тя запрелиства книгата. — Пазителите е трябвало да го приемат в ложата, за да престане да разтръбява из целия свят теориите си.
Поклатих засрамено глава. Още след първото сложно изречение бях загубила интерес към драсканиците му. (А като прибавим и факта, че писанията бяха от Джордано… направо ужас!)
— Събудете ме, ако случайно стане интересно — измърмори Ксемериус и затвори очи. — След хранене се нуждая от малка дрямка.
— Като историк Джордано никога не е приеман на сериозно, дори и от пазителите — включи се Гидиън в разговора. — Той е публикувал неясни глупости в езотерични списания, чиито читатели определят графа като извисил се и трансформирал се, каквото и да значи това.
— Мога съвсем точно да ти обясня! — Лесли тикна под носа му „Ана Каренина“, сякаш ставаше дума за веществено доказателство в съда. — Като историк Джордано се е натъкнал на инквизиционни протоколи и писма от XVI век. Според тези източници като младеж, по време на пътуванията си във времето, граф Сен Жермен е направил дете на живееща в манастир графска дъщеря, на име Елизабета ди Мадроне. И през това време — тя замлъкна за момент, — е, вероятно преди или след това, й е разказал всичко възможно за себе си. Може би защото е бил млад и глупав, или просто защото се е чувствал сигурен.
— А това „всичко възможно“ какво включва? — попитах.
— Много щедро е споделял всякаква информация, като се започне с произхода му, истинското му име и способността му да пътува във времето, та чак до твърдението, че са му известни безценни тайни. Тайни, благодарение на които е способен да създаде Философския камък.
Гидиън кимна, сякаш историята му е известна, но това не смути Лесли.
— За негово нещастие, хората в Италия през XVI век не са останали очаровани — продължи тя. — Решили са, че графът е опасен демон, а освен това бащата на Елизабета бил толкова бесен заради онова, което е сторил с дъщеря му, че основал Флорентинския алианс. Ди Мадроне, както и неговите наследници, посветили живота си на търсенето на графа и подобните нему… — Лесли замълча. — Та какво исках да кажа? Мили боже, главата ми е толкова претъпкана с информация, че имам такова усещане, сякаш всеки миг ще се пръсне.
— Какво общо има всичко това с Толстой, по дяволите? — попита Гидиън и загледа неразбиращо подправената от Лукас книга. — Не се сърди, но досега не ми разказа нищо наистина ново.