Изпъшках.
— О, боже! Наистина ли искаш от мен на първата ми официална среща с Гидиън да отида облечена в чувал за боклук и с кухненска цедка на главата?
Лесли се поколеба само за миг.
— Това е изкуство! И е забавно. И нищо няма да ни струва — обясни тя. — Освен това той е толкова влюбен в теб, че ще му е все едно.
Стана ми ясно, че в случая трябваше да се подходи с малко хитрост.
— Е, добре — отвърнах привидно примирена. — Щом като непременно държиш, ще отидем преоблечени като марсианци. Наистина си уверена в себе си. И малко ти завиждам, задето ти е напълно безразлично дали Рафаел намира за секси момичета с пипала и кухненски цедки на главата. И че по време на танците ще шумолиш и ще се усещаш като… ами като чувал за боклук. И че ще излъчваш лека миризма на химикали… Докато Шарлот ще се носи покрай нас в костюма си на фея и ще подхвърля злобни коментари…
Лесли мълча точно три секунди. После отвърна бавно:
— Да, все ми е тая…
— Знам. Иначе щях да предложа да се оставим мадам Росини да ни облече. Тя ще ни услужи с всичко в зелено, с което разполага: рокли от филми с Грейс Кели и Одри Хепбърн. Танцувални рокли за чарлстон от златните двайсетте години на миналия век. Или бални рокли от…
— Добре, добре — остро ме прекъсна Лесли. — Убеди ме още при споменаването на Грейс Кели. Да забравим за лайняните чували за боклук. Мислиш ли, че мадам Росини вече е будна?
— Как изглеждам? — попита мама и се завъртя в кръг.
Вече се беше преоблякла три пъти, откакто преди обяд й се бе обадила госпожа Дженкинс, секретарката на пазителите, с молбата да ме придружи до Темпъл за часовете ми за елапсиране.
— Много добре — отвърнах, без да съм я огледала.
Лимузината трябваше да завие зад ъгъла всеки момент. Дали Гидиън щеше да е вътре? Или щеше да ме чака в главната квартира? Вчерашната вечер бе приключила прекалено внезапно. Имаше още толкова много неща, които трябваше да си кажем.
— Според мен, ако ми позволите да отбележа, синият тоалет беше по-добър — отбеляза господин Бърнард, който с метличка за прах почистваше рамките на картините във фоайето.
Мама веднага се втурна нагоре по стълбите.
— Напълно сте прав, господин Бърнард! Този тоалет изглежда прекалено предизвикателно. Прекалено елегантен за събота следобед. Кой знае какво може да си помисли някой. Сякаш съм се изтупала специално за него.
Удостоих иконома ни с обвинителна усмивка.
— Нужно ли беше да й го казвате?
— Тя попита. — Намигна ми с кафявите си очи зад бухалските очила, а след това погледна през прозореца. — О, лимузината пристига. Да съобщя ли, че малко ще закъснеете? Защото едва ли ще успее да намери толкова бързо подходящи обувки към синия тоалет.
— Аз ще се оправя! — Нарамих чантата си. — Довиждане, господин Бърнард. И моля ви, хвърляйте по едно око на сещате се кого.
— Разбира се, госпожице Гуендолин. Сещате се кой дори няма да успее да се приближи до сещате се какво.
С почти незабележима усмивка той отново се зае с работата си.
Никакъв Гидиън не се виждаше в лимузината. Затова пък там беше господин Марли, който вече бе отворил вратата на автомобила, когато стъпих на тротоара. Кръглото му лице изглеждаше толкова навъсено, както и през последните дни. Дори може би още повече. А на моето прекомерно възторжено: „Днес не е ли един прекрасен пролетен ден?“, той нищо не отговори.
Вместо това попита:
— Къде е госпожа Грейс Шепърд? Имам заповед по най-бързия начин да заведа и нея в Темпъл.
— Звучите така, сякаш искате да я изправите пред съда — казах.
Ако знаех колко близо до истината бе коментарът ми, тогава нямаше с такова добро настроение да се настаня върху кожената тапицерия.
След като мама най-сетне се оправи, пътуването до Темпъл премина сравнително бързо за лондонските стандарти. Попаднахме само в три задръствания и след петнайсетина минути вече бяхме пристигнали. Отново се запитах защо просто не ползвахме метрото.
На входа към главната квартира ни посрещна господин Джордж. Забелязах, че гледаше по-сериозно от обикновено и усмивката му бе някак си принудена.
— Гуендолин, господин Марли ще те придружи до долу за елапсирането. Грейс, вас ви очакват в драконовата зала.
Погледнах въпросително към майка ми.
— Какво ли искат от теб?
Тя вдигна рамене, но изведнъж доби напрегнат вид. Господин Марли извади черната превръзка.
— Елате, госпожице. — Хвана лакътя ми, но веднага го пусна, когато забеляза погледа ми. С огненочервени уши и през здраво стиснати устни, той рече с хриплив глас: — Последвайте ме! Днес по обед програмата ни е доста гъста. Вече съм настроил хронографа.