— Колко глупаво е да се предполага, че няма да открием истината — дочух и сърдития глас на доктор Уайт.
Гласът на мама повече не се чу.
— Вчера си направихме малка екскурзия до Костуолдс и посетихме някоя си госпожа Доун Хелър — каза Фолк. — Името ти говори нещо, нали? — Когато мама не отговори, той продължи: — Става дума за акушерката, която е помогнала при раждането на Гуендолин. Тъй като съвсем наскоро си платила наема за къщичката й с кредитната си карта, си мислех, че веднага ще си спомниш за нея.
— Боже, какво сте сторили на бедната жена? — прошепна мама.
— Нищо, разбира се. Вие какво си мислите! — отвърна й господин Джордж.
— Но тя, изглежда, вярваше, че искаме да я използваме за някакви си сатанински ритуали. Беше съвсем истерична и непрестанно се кръстеше. А когато видя Джейк, от страх за малко да припадне — добави господин Уитман с преливащ от сарказъм тон.
— А просто исках да й бия успокоителна инжекция — сърдито измърмори доктор Уайт.
— В крайна сметка се успокои дотолкова, че успяхме да проведем що-годе нормален разговор с нея — отново се включи Фолк де Вилърс. — И тогава ни разказа една страшно интересна история за нощта, в която се е родила Гуендолин. Звучеше като някоя история на ужасите. Една почтена, лековерна акушерка бива повикана при раждащо младо момиче, което се крие от сатанинска секта в малка къщичка в Дърам. Зловещата секта, фиксирана върху нумерологични ритуали, не преследва само момичето, но и бебето. Акушерката не знае точно какво ще направят с бедното същество, но явно фантазията й няма граници. И тъй като има толкова добро сърце, и отгоре на това й е платен доста солиден подкуп — някой път можеш да ми издадеш откъде си имала толкова пари, Грейс, — тя фалшифицира датата върху удостоверението за раждане на детето, след като е помогнала то да се появи на бял свят при домашно раждане. И жената се кълне, че на никого не е разказала и думичка за това.
За известно време настъпи тишина. Тогава майка ми каза твърдоглаво:
— Е, и? Нали и аз ви разказах абсолютно същото.
— Да, в началото и ние това си помислихме — каза господин Уитман. — Ала тогава някои детайли от разказа на акушерката ни накараха да се усъмним.
— През 1994 година ти си била почти двайсет и осем годишна, но добре, в очите на акушерката може и да си минавала за младо момиче — продължи Фолк. — Обаче тогава коя е била червенокосата загрижена сестра на бъдещата майка, за която спомена госпожа Хелър?
— Жената и тогава беше доста възрастна — рече мама. — Сигурно сега вече не е с всичкия си.
— Възможно е. Но тя не изпита никакви затруднения да разпознае на една снимка младото момиче — каза господин Уитман. — Младото момиче, което през онази нощ е родило дъщеря.
— На снимката беше Люси.
Думите на Фолк ме уцелиха като юмрук в корема.
Докато в драконовата зала се възцаряваше ледена тишина, коленете ми поддадоха и аз бавно се плъзнах по стената към пода.
— Това е някаква… грешка — чух най-сетне мама да прошепва.
По коридора към мен се приближаваха стъпки, но бях неспособна да завъртя глава. Чак след като се наведе над мен, разпознах Гидиън.
— Какво има? — прошепна той и клекна пред мен.
Не можех да му отговоря, само безмълвно поклатих глава.
— Грешка, Грейс? — Гласът на Фолк де Вилърс ясно се чуваше. — Жената разпозна и теб на една снимка. Мнимата по-голяма сестра, която й е дала плик с невъобразимо голяма сума в него. Тя разпозна и мъжа, който е държал ръката на Люси по време на раждането. Моят брат! — И сякаш все още не бях схванала за какво говори, той добави: — Гуендолин е дете на Люси и Пол!
От устните ми се изплъзна странно скимтене. Гидиън, който съвсем беше пребледнял, хвана ръцете ми. В драконовата зала майка ми заплака. Само дето тя не бе моята майка.
— Нямаше да се стигне дотам, ако ги бяхте оставили на мира — изхлипа тя. — Ако не ги бяхте преследвали толкова безмилостно.
— Никой не е знаел, че Люси и Пол очакват дете! — рече Фолк бурно.
— Те извършиха кражба — изсумтя доктор Уайт. — Откраднаха най-ценното притежание на ложата и се канеха да унищожат всичко, което през столетията…
— О, по-добре млъкнете! — извика майка ми. — Вие принудихте тези млади хора да изоставят обичната си дъщеря само два дни след раждането й!
Това бе моментът, в който — не знам как — отново скочих на крака. Не можех да издържа да слушам и секунда повече.
— Гуени! — настойчиво ме повика Гидиън, но аз се изплъзнах от ръцете му и побягнах. — Къде отиваш?