Някой, който накрая дори може и да е убил дядо ми. Поклатих глава. Всичко това ми идваше в повече, но Гидиън не беше свършил с теорията си.
— Каквото и да го е накарало да го стори, може би дядо ти дори е подкрепил идеята, Люси и Пол да избягат в миналото с хронографа.
Преглътнах тежко.
— Можело е да ме вземат с тях. Преди раждането ми!
— За да се родиш през 1912 година и да отраснеш с фалшиво име? Малко преди Първата световна война? — Гидиън поклати глава. — Кой е щял да се погрижи за теб, ако им се случи нещо? — Той погали косата ми. — Гуен, не мога дори приблизително да си представя колко ли боли да научиш такова нещо за себе си. Обаче разбирам мотивите на Люси и Пол. Те са вярвали, че в лицето на майка ти са имали човек, който ще те обича като собствено дете, и при нея ще отраснеш в сигурност.
Прехапах долната си устна.
— Не знам. — Отпуснах се изтощена. — Вече нищо не знам. Иска ми се да можех да върна времето назад. Преди няколко седмици може и да не бях най-щастливото момиче на света, но поне бях нормална! Не бях пътуваща във времето. Не бях безсмъртна. И най-вече не бях дете на… на двама тийнейджъри, които живеят в 1912 година.
Гидиън ми се усмихна.
— Да, но погледни на нещата и от няколкото им положителни страни. — Внимателно прокара палци под очите ми, вероятно за да забърше огромни локви, пълни с разтекла се спирала за мигли. — Смятам, че си много смела. И… те обичам!
Думите му премахнаха тъпата болка в гърдите ми. Обвих ръце около врата му.
— Би ли го повторил, моля? А после да ме целунеш? И то така, че да забравя всичко останало?
Гидиън прокара поглед от очите към устните ми.
— Мога да опитам.
Опитите му бяха увенчани с успех, ако мога така да се изразя. Във всеки случай, нямах нищо против да прекарам остатъка от деня — или дори остатъка от живота си — в прегръдките му върху зеления диван в 1953 година.
Ала по някое време той се отдръпна леко от мен, подпря се на лакти и ме погледна.
— Мисля, че е по-добре да престанем, иначе не гарантирам за последствията — промърмори той, останал без дъх.
Замълчах. Нормално бе да се чувства по същия начин като мен, нали? Само дето аз не можех да престана просто така. Замислих се дали не трябва да се почувствам малко обидена заради това, но нямах възможност дълго да размишлявам по въпроса, защото Гидиън хвърли поглед на часовника и изведнъж скочи на крака.
— Гуен — каза припряно, — време е. Трябва да направиш нещо с косата ти. Вероятно всички вече са се събрали в кръг около хронографа, за да ни изгледат гневно, когато се върнем.
Въздъхнах.
— О, боже! — въздъхнах нещастно. — Но преди това трябва да обсъдим какво следва оттук нататък.
Той смръщи чело.
— Разбира се, ще трябва да отложат мисията, но може и да успея да ги навия поне за оставащите два часа да ме изпратят в 1912 година. Наистина спешно трябва да говорим с Люси и Пол!
— Можем довечера заедно да ги посетим — предложих, въпреки че при представата за това малко ми прилоша.
Радвам се да се запозная с вас, мамо и татко.
— Можеш да забравиш за това, Гуен. Повече няма да те пуснат с мен в 1912 година, освен ако графът изрично не нареди.
Гидиън ми подаде ръка, издърпа ме на крака, след което непохватно се опита да заглади разрошената ми на тила коса, която самият той бе разбъркал.
— Колко хубаво, че случайно имам собствен хронограф вкъщи — казах възможно най-непринудено. — Който, между другото, отлично работи.
— Какво? — зяпна ме той.
— Е, хайде! Сигурно си знаел. Как иначе щях да се срещам с Лукас?
Поставих ръка върху корема си, който вече се бе качил на въртележката.
— Мислех, че си намерила начин да го виждаш по време на елапсиранията…
Гидиън се изпари във въздуха пред очите ми. Последвах го няколко секунди по-късно, след като още веднъж бях пригладила косата си. Бях убедена, че при завръщането ни стаята с хронографа ще гъмжи от пазители, всички в голямо безпокойство заради своеволната постъпка на Гидиън (тайничко очаквах и че господин Марли ще стои в един ъгъл с посинено око и ще настоява Гидиън да бъде отведен с белезници), но в действителност стаята се оказа много тиха.
Присъстваха единствено Фолк де Вилърс… и майка ми. Същинско олицетворение на нещастието, тя седеше върху един стол, кършеше ръце и ме гледаше с разплакани очи. Разтеклите се спирала за мигли и сенки образуваха неравномерни ивици върху бузите й.