Агата Кристи
Смарагдът на раджата
С голямо усилие Джеймс Бонт насочи отново внимание към малката жълта книжка в ръката си. На корицата й имаше прост, но привлекателен надпис: „Искате ли заплатата ви да се повиши с 300 лири годишно?“ Цената й беше един шилинг. Джеймс току-що беше прочел две страници със стегнато написани текстове, които инструктираха да гледа шефа си в лицето, да се превърне в динамична личност и да създава впечатление за експедитивност. Сега беше стигнал до по-фина материя: „Има време и за честност, и за дискретност“ — научи от малката жълта книжка. — „Един силен мъж не винаги бъбри всичко, което знае.“ Джеймс остави малката книжка да се затвори и, повдигайки глава, се загледа към сините простори на океана. Обзе го ужасното подозрение, че не е силен мъж. Един силен мъж би контролирал сегашното положение, вместо да бъде жертва на събитията. За шестнадесети път тази сутрин Джеймс се запита къде беше сгрешил.
Това беше неговата почивка. Неговата почивка? Ха, ха! Язвителен смях. Кой го беше накарал да дойде в този модерен морски курорт Кимптън-он-сии? Грейс. Кой го беше накарал да прави разходи по-големи от тези, които можеше да си позволи? Грейс. И той с желание се беше съгласил с плана. Тя го бе довела тук и какъв беше резултатът? Докато той се настани в скромно общежитие на около миля и половина от брега, Грейс, която трябваше да бъде в друго подобно общежитие (не в същото — моралните правила на обкръжението на Джеймс бяха много строги) явно го изостави и отседна не някъде другаде, а в хотел „Еспланада“ на морския бряг.
Изглежда имаше приятели там. Приятели! Джеймс отново се засмя язвително. Мислите му се върнаха назад към последните три години на неговото бавно развиващо се познанство с Грейс. Тя бе изключително доволна, когато за пръв път й обърна внимание. Това бе преди тя да се издигне до висините на славата в магазините за дамски шапки на господата Бартлес на Хай стрийт. В онези дни Джеймс беше този, който се държеше високомерно, но сега уви! Нещата се бяха променили. Грейс, както се казва, „печелеше добри пари“. Това я направи надменна. Да, точно така, много надменна. Джеймс си спомни смътно откъс от книга с поезия, нещо като „да благодариш на Бога за любовта на добър човек“. Но нищо подобно не се наблюдаваше при Грейс.
Добре нахранена от закуската в хотела, тя изцяло пренебрегваше любовта на добрия човек. Фактически приемаше вниманието, оказвано й от ужасен идиот на име Клод Сопуърт, един мъж, за когото Джеймс беше убеден, че няма никакъв морал.
Джеймс заби пета в земята и мрачно погледна към хоризонта. Кимптън-он-сии. Какво го беше омагьосало, че да дойде на такова място? Беше курорт предимно на богатите и модерните, имаше два големи хотела и кокетни бунгала по протежение на няколко мили. Бунгалата бяха собственост на известни актриси, богати евреи и онези английски аристократи, които се бяха оженили за богати жени. Наемът за най-малкото беше двадесет и пет гвинеи на седмица. Не смееше да си помисли на колко ли можеше да възлиза наемът за големите. Един от тези дворци се намираше непосредствено зад мястото, където бе отседнал Джеймс. Принадлежеше на известния лорд Едуард Кемпиън, който се увличаше от риболова. В момента там пребиваваха много известни гости, включително раджата на Марапутна, чието богатство беше баснословно. Джеймс беше прочел всичко за него в местния седмичник тази сутрин: за размера на индийските му владения, за дворците му, за прекрасната му колекция от скъпоценни камъни и специално за необикновен смарагд с размерите на гълъбово яйце. Джеймс, който бе израснал в града, не беше съвсем наясно колко голямо е яйцето на гълъб, но информацията го впечатли.
„Ако имах такъв смарагд — каза си той загледан отново мрачно към хоризонта, — щях да дам на Грейс да се разбере.“
Чувствата му бяха неопределени, но произнасянето на тези думи го накара да се почувства по-добре. Зад него се чуха гласове и смях, някой го извика. Той рязко се обърна и се озова лице в лице с Грейс. С нея бяха Клара Сопуърт, Алис Сопуърт, Дороти Сопуърт и — уви — Клод Сопуърт. Момичетата се държаха за ръце и се смееха.
— Хей, съвсем се изгуби — извика дяволито Грейс.
— Да — измърмори Джеймс.
Почувства, че би могъл да намери и по-красноречив отговор. Едва ли би могъл да създаде впечатление за динамична личност само с използването на една дума „да“. Погледна към Клод Сопуърт с голяма ненавист. Той беше облечен почти толкова хубаво, колкото и героите от музикалните комедии. Джеймс чакаше с огромно нетърпение момента, в който някое ентусиазирано куче на плажа щеше да остави мокри и песъчливи следи от предни лапи върху снежно белите фланелени панталони на Клод. Той самият носеше практични тъмносиви фланелени панталони, но вече доста износени.