— Хей! Слушай!
— Да, господине?
— Колко време ще трябва да чакам преди да се добера до палатката?
Възрастният моряк хвърли равнодушен поглед към тълпата чакащи. — Може би час, може би час и половина, не мога да кажа.
В този момент Джеймс забеляза Грейс и момичетата Сопуърт, които тичаха леко надолу по пясъка към водата.
— По дяволите! О, по дяволите! — ядоса се Джеймс.
Още веднъж дръпна възрастния моряк.
— Не мога ли да получа палатка някъде другаде? Какво ще кажете за една от тези съблекални там? Всички те изглеждат празни.
— Съблекалните са частни — поясни с достойнство старият моряк и отмина.
С горчивото чувство, че са го изиграли, Джеймс се отдели от чакащите групи хора и яростно закрачи по брега. Това беше вече прекалено! Минаваше всякакви граници! Погледна свирепо към спретнатите кабини, покрай които минаваше. В този момент от независим либерал се превърна в яростен червен социалист. Защо богатите трябваше да имат кабини и да могат да се къпят винаги, когато пожелаят, без да чакат на тълпи?
„Тази наша система — каза си той — е изцяло погрешна.“
От океана долетяха виковете на нагазилите във водата. Гласът на Грейс. И над писъците се извиси безсмисленото „ха-ха-ха“ на Клод Сопуърт.
— По дяволите! — изруга още веднъж Джеймс, скърцайки със зъби, нещо, което никога по-рано не беше правил, а само бе чел за него в романите.
Спря се, като свирепо завъртя бастуна си и обърна решително гръб на океана, взирайки се с голяма омраза към „Гнездото на орлите“, „Буена виста“ и „Мон дезир“. Беше традиция населяващите Кимптън-он-сии да дават странни имена на своите съблекални. „Гнездото на орлите“ се стори глупаво на Джеймс, а „Буена виста“ превишаваше неговите лингвистични възможности. Но познанията му по френски бяха достатъчни, за да му позволят да осмисли уместността на третото название.
— Наистина бих казал, че това е „моята мечта“ — рече Джеймс.
И в този миг видя, че докато вратите на другите съблекални бяха здраво затворени, тази на „Мон дезир“ бе открехната. Джеймс замислено огледа плажа. Точно тук се бяха настанили грижливи майки с много деца около тях. Беше само десет часът, все още прекалено рано за аристокрацията на Кимптън-он-сии да слезе да се къпе.
„Вероятно ядат пъдпъдъци с гъби в леглата си, донесени им на подноси от напудрени лакеи. Пфу! Никой от тях няма да дойде тук преди дванадесет часа“ — помисли си Джеймс.
Отново погледна към океана. Подобно на добре заучен рефрен пискливият глас на Грейс се понесе из въздуха. Беше последван от „ха, ха, ха“-то на Клод Сопуърт.
— Ще го направя — рече през зъби Джеймс.
Отвори вратата на „Мон дезир“ и влезе вътре.
За момент се изплаши, тъй като забеляза разни дрехи, висящи на закачалките, но бързо се успокои. Съблекалнята беше разделена на две, от дясната страна висяха дамски жълт пуловер, измачкана панамена шапка и чифт плажни обувки. Отляво се виждаха стари сиви фланелени панталони, пуловер и шапка за плуване, по което се разбираше, че има разделение на мъжка и женска част от съблекалнята. Джеймс бързо отиде в мъжката и се съблече. Три минути по-късно беше вече в океана, важно пухтейки и пръхтейки, като се подаваше за много кратко над водата, плувайки с професионално умение — този стил, който е с глава под водата и ръце, излизащи над повърхността.
— О, ето те и теб! Боях се, че няма да дойдеш скоро, като гледах цялата тази тълпа чакащи хора там — извика Грейс.
— Така ли? — измърмори Джеймс.
С благодарност си помисли за жълтата книга. „Силният мъж може в определени случаи да бъде дискретен“. За момента самочувствието му се бе възвърнало напълно. Дори успя да каже на Клод Сопуърт, който учеше Грейс да плува кроул няколко думи с приятен, но твърд тон.
— Не, не, старче, това е съвсем погрешно. Аз ще й покажа.
И самоувереността в тона му беше такава, че Клод се оттегли смутен. Единственото, за което можеше да съжалява, бе, че триумфът му бе кратък. Температурата на водата по английското крайбрежие не е такава, че да може къпещите се да останат в нея за дълго. Грейс и момичетата Сопуърт вече бяха с посинели устни и тракащи зъби. Те затичаха към брега и Джеймс се запъти самотен към „Мон дезир“. Докато се триеше енергично с пешкира и си нахлузваше ризата през глава, се чувстваше доволен от себе си. Смяташе, че се е проявил като динамична личност.
После внезапно застана неподвижно, замръзнал от ужас. Отвън се чуха женски гласове, гласове доста различни от този на Грейс и приятелите й. Миг по-късно осъзна истината — пълноправните собственици на „Мон дезир“ пристигаха. Ако беше съвсем облечен, може би Джеймс щеше да изчака идването им по различен начин и щеше да направи опит да даде някакво обяснение. В случая реагира панически. Прозорците на „Мон дезир“ бяха благоприлично покрити с тъмнозелени пердета. Джеймс се хвърли към вратата и хвана дръжката, стискайки я отчаяно. Отвън се опитаха неуспешно да отворят.