По даден от инспектора знак полицаят пъхна почтително ръката си в джоба на Мерилийз. Извади нещо и го вдигна нагоре, като ахна от удивление.
— Господи! Това трябва да е смарагда на раджата! — възкликна инспекторът, който беше толкова смаян, че премина границите на професионалното благоприличие.
Мерилийз изглеждаше по-скептичен от всички останали.
— Това е чудовищно! — От устата му излетяха пръски. — Чудовищно! Трябва да го е пъхнал сам в джоба ми, докато вървяхме заедно. Това е измама.
Убедителността на Мерилийз накара инспектора да се поколебае. Подозренията му се прехвърлиха към Джеймс. Пошепна нещо на полицая и последният излезе.
— А сега, господа, нека да чуя вашите показания. Моля, един по един — нареди инспекторът.
— Разбира се — рече Джеймс. — Разхождах се по плажа, където срещнах този господин и той каза, че се познаваме. Не си спомнях да съм го срещал преди, но бях прекалено учтив, за да му го кажа. Вървяхме заедно. Имах известни подозрения към него и точно когато стигнахме до полицейския участък, усетих ръката му в джоба си. Хванах го и извиках за помощ.
Инспекторът премести поглед към Мерилийз.
— А сега вие, господине.
Мерилийз изглеждаше леко смутен и бавно каза:
— Тази история е почти вярна, но не съвсем. Не аз го заговорих нарочно, а той мен. Несъмнено се е опитвал да се отърве от смарагда и го е пъхнал в джоба ми, докато говорехме.
Инспекторът спря да пише и безпристрастно каза:
— А, добре, след минута тук ще дойде един господин, който ще ни помогне да разберем нещата докрай.
Мерилийз се намръщи и промърмори, вадейки часовника си:
— Наистина ми е невъзможно да чакам. Имам среща. Наистина, инспекторе, не можете да разсъждавате толкова абсурдно и да предположите, че ще открадна смарагд и ще се разхождам, като го държа в джоба си.
— Не е правдоподобно, господине, съгласен съм — отвърна инспекторът, — но ще трябва да почакате само пет-десет минути, докато изясним случая. А! Ето го и Негова светлост.
В стаята влезе висок мъж на около четиридесет години. Беше облечен с овехтели панталони и стар пуловер.
— Е, инспекторе, за какво става въпрос? Казвате, че сте намерили смарагда. Това е чудесно, много добре. Кои са тези двамата при вас? — попита той.
Погледът му се плъзна по Джеймс и се спря върху Мерилийз.
Убедителността на последния изглежда намаля и се стопи.
— А, Джоунс! — възкликна лорд Кемпиън.
— Познавате ли този мъж, лорд Едуард? — попита живо инспекторът.
— Да, разбира се. Това е моят слуга, работи при мен от един месец. Човека, който изпратиха от Лондон, веднага тръгна по дирите му, но сред неговите вещи нямаше и следа от смарагда — обясни сухо лорд Едуард.
— Носеше го в джоба на сакото си. Този господин ни насочи към него — съобщи инспекторът и посочи към Джеймс.
След миг се ръкуваха с Джеймс и сърдечно го приветстваха.
— Скъпи приятелю, значи вие сте го заподозрял, така ли? — попита лорд Едуард Кемпиън.
— Да — отвърна Джеймс. — Бях принуден да измисля историята за това, че са ме обрали, за да го въведа в полицейския участък.
— Е, това е чудесно, направо чудесно. Трябва да дойдете да обядвате с нас, ако не сте обядвали. Знам, че е късно, почти два часа — каза лорд Едуард.
— Не, не съм обядвал… но… — поколеба се Джеймс.
— Не казвайте нищо, нито дума. Знаете, че раджата ще иска да ви благодари, че сте му върнали смарагда. Всъщност аз още не знам как е станало всичко — каза лорд Едуард.
Вече бяха излезли от полицейския участък и стояха на стълбите.
— Ами… струва ми се… бих искал да ви разкажа истинската история — рече Джеймс.
Направи го. На Негова светлост очевидно му стана много забавно и заяви:
— Най-доброто нещо, което някога съм чувал. Сега разбирам всичко. Веднага щом го е откраднал, Джоунс трябва да е побързал да отиде в съблекалнята, защото е знаел, че полицията ще претърси основно къщата. Понякога обувам тези стари панталони, когато ходя за риба. Не е имало вероятност някой да ги вземе и той е можел спокойно да си прибере обратно скъпоценния камък. Сигурно е бил шокиран, когато е дошъл днес и е видял, че го няма. Щом сте се появили, е разбрал, че вие сте човекът, който е взел камъка. Все още не ми е съвсем ясно, обаче, как сте разбрали, че само се представя за детектив!
„Силният мъж — помисли си Джеймс — знае кога да е откровен и кога да е дискретен“.
Усмихна се дяволито, докато пръстите му преминаха леко по вътрешната страна на ревера на сакото му, където беше малката сребърна значка на онзи почти неизвестен клуб „Мертън парк супер сайклинг“. Удивително съвпадение бе, че онзи мъж, Джоунс, също бе негов член. Но това е то!