Клифърд Саймък
Смажи лагерите си с кръв (предговор)
Разкази
Преведе от английски: Вилиана Данова
Предговор
Написването на разказите, събрани в този сборник, беше сравнително лека задача. Сега идва трудната част. Да се опиташ да напишеш нещо за нечия творба, доближаващо се поне до една честна преценка за нея, е изключително трудно. Нито един писател не може да бъде компетентен критик за собствената си работа. Той е прекалено свързан с нея и не е в състояние да отстъпи назад, на тези толкова необходими три крачки разстояние, за да добие правилна перспектива. В работата си авторът може да види много нюанси, за които той да мисли, че присъстват, а никой друг да не открива. По същия начин писателят може да не забележи някои особености, които са очевидни за другите.
Ако бих се опитал да кажа какъв писател съм, то навярно би било по-лесно да отговоря като изброя онези елементи, които не съм използвал докрай (ако изобщо съм) в моите разкази.
Не съм използвал активно стандартната тема за извънземни нашественици. „Схватка“ (През 1950 г. този разказ е отпечатан от издателство „Дзиф-Дейвис“ под заглавие „Смажи лагерите си с кръв“. Б. пр.) — разказ, принадлежащ към по-раните ми творби и включен в този сборник, е един от малкото, в които все пак съм използвал такава идея. Темата в този случай обаче не следва съвсем неотклонно утъпкания път, както е с други разкази от същия вид. Утешавам се като се мъча да вярвам че тя е предшественикът на друга една тема, която развивах бавно и плахо през годините — сблъсъка между машините и хората.
Нежеланието ми да използвам темата за извънземни нашествия се дължи на усещането ми, че ние едва ли някога ще бъдем нападнати и превзети. Струва ми се, че когато една раса вече е достигнала времето на дълбоко проникване в космоса, то тя е узряла до такава степен, при която не се раждат мисли за доминиране над други интелигентни същества. Още повече, че не би имало и икономическа необходимост от подобно нещо. Освен това способността да се проникне дълбоко в космоса означава, че тази раса вече е открила енергийни източници, независещи от природните ресурси. Тя също така е постигнала и такъв начин на управление на населението си, щото разширяването на жизненото пространство изобщо не би могло да бъде мотив за завладяване на други планети. По същите причини такава една нация не би имала необходимостта от физическата сила на чуждопланетни роби. Тя би използвала машини за всякакъв вид работа. В светлината на този порядък от мисли идеята за извънземно нашествие ми се струва нереална.
Аз обаче съм използвал тук-там темата за първия контакт между хора и извънземни същества. За мене това винаги е било доста вълнуваща идея. Често съм се питал какво бих направил, ако някоя летяща чиния, дошла от далечния космос, кацнеше в задния ми двор и от нея се покажеха непознати същества. Мисля, че бих излязъл да се запозная с тях, внимавайки да не направя някое движение, което те биха изтълкували като враждебно, с пълната увереност, че като представители на две интелигентни раси бихме намерили обща основа на приемственост.
Друга концепция, която не съм използвал, доколкото помня, е тази за космическата война. Тя ми се вижда по-нереална дори от идеята за извънземно нашествие. Не съм се опитвал също да пиша така наречените разкази за Империята, в които процъфтяват междупланетни графства и имперски интриги. Винаги ми се е струвало, че това не е нищо друго освен пренасянето на исторически роман в бъдещето, а то никак не ми е по вкуса.
Интересували са ме винаги хората и влиянията, които оказват в живота им извънредни ситуации и събития. Героите ми, надарени с физическа смелост, са малко. Смелостта, ако изобщо я има, в повечето случаи се дължи на интелекта. Общо взето обаче, моите герои са съвсем обикновени хора, носещи в себе си същите слабости и положителни черти, каквито се намират в повечето от нас.
Спомням си как един издател, който, макар и публикувайки мой разказ, все пак се оплака като каза: „Клиф, хората в онзи твой разказ бяха неудачници.“ „Неудачниците ми харесват“, отвърнах му аз. И наистина е така. Харесвам ги, защото са много по--интересни от победителите. Като повечето хора аз се ужасявам от вечно успяващите: те ни карат да се чувстваме толкова жалки.
В романа си „Омагьосано странство“, единствената стопроцентова фантастика с големината на книга, която съм написал, откривам, че всъщност избягвам да следвам общоустановеното правило на железния и непобедим боец като главен герой. Така че аз си създадох мой собствен герой — мекушав и доста бездарен учен. За да компенсирам това, аз го дарявам с магически меч. Но дори с него той се справя твърде несръчно. За мене този трогателно безпомощен учен, който почти винаги се затруднява да извади или да пъхне меча в ножницата си, е много по-реален и извикващ много повече съчувствие (и затова много по-лесно се пише за него), отколкото би бил стандартният, с огромни пестници войн, към когото аз бих чувствал известна неприязън.