Озова се на някаква улица и тръгна бавно по нея… но и в града като че ли нещо не бе както трябва.
Срещна няколко забързани робота, които изглеждаха прекалено заети, за да си губят времето. Ала не срещна никакви човешки същества.
Внезапно Ричард Дейниъл разбра, че точно това не бе наред в този град — той не беше човешки.
Нямаше ги и типичните за човешките същества сгради — нито магазини, нито къщи, нито църкви, нито ресторанти. Имаше паянтови навеси и бараки за складиране на съоръжения и машини, огромни, дълги складови помещения и гигантски заводи. Но това бе всичко. Беше пусто и мрачно място в сравнение с улиците, които бе виждал на Земята.
Той разбра, че това бе град на роботи. А и планетата също бе на роботи — свят, който бе забранен за хората, и където хората не можеха да живеят, но толкова богат на природни ресурси, че нямаше как да не бъде използван. А отговорът на това бяха роботите.
„Имам късмет“, каза си Ричард Дейниъл. Късметът му още не му бе изневерил. Той бе буквално захвърлен в едно място, където би могъл да живее без човешка намеса. Тук, на тази планета щеше да бъде сред свои.
Ако, разбира се, точно това искаше. И Ричард Дейниъл се запита дали наистина го желаеше. Зачуди се какво ли точно искаше, защото до сега не му бе останало време да си зададе този въпрос. Беше твърде много ангажиран с бягството си от Земята, за да може да мисли много за това. През цялото време знаеше от какво бяга, но не бе много наясно към какво бягаше.
Повървя още малко и градът свърши. Улицата се превърна в пътека, губеща се във вятъра и мъглата.
Ето защо Ричард Дейниъл направи кръгом и тръгна обратно по улицата.
Спомни си, че някъде видя сграда, подобна на казарма, върху която висеше надпис ТРАНЗИТНИ, и се отправи натам.
Вътре, зад гишето седеше много стар робот. Тялото му беше старомодно и някак познато. Ричард Дейниъл разбра, че го познава, защото то бе също толкова старо, изтърбушено и старомодно, колкото беше неговото.
Той погледна тялото на робота, леко слисан, и забеляза, че макар и да приличаше много на неговото, все пак имаше известни разлики. Същият стар модел разбира се, но различно серийно производство. Може би беше с около двадесет години по-ново от неговото собствено тяло.
— Добър вечер, страннико — рече старият робот. — С кораба ли дойде?
Ричард Дейниъл кимна.
— До следващи ли ще останеш?
— Може би ще остана завинаги — отвърна Ричард Дейниъл. — Навярно ще ми се прииска.
Старият робот откачи някакъв ключ от редицата с куките и го постави върху плота.
— Представител ли си на някого?
— Не — отвърна Ричард Дейниъл.
— Помислих, че може да си представител. Тук идват много такива. Човеците не могат да идват тук и изпращат роботи, които да ги представят.
— Имате ли много посетители?
— Неколцина. Най-вече представителите, за които ти казах. Но има и такива, които бягат. Да разбирам ли, господинчо, че и ти бягаш?
Ричард Дейниъл не отговори.
— Всичко е наред — увери го старият. — Ние нямаме нищо против, стига да се държиш прилично. Някои от нашите най-видни граждани са дошли тук като бегълци.
— Чудесно — рече Ричард Дейниъл. — Ами ти? Ти сигурно също си беглец.
— Имаш предвид тялото ми ли? Е, моят случай е малко по-различен. Това тук е за наказание.
— Наказание ли?
— Ами, нали разбираш, аз бях бригадир на товарачите и сгафих нещата. Затова ме извадиха от строя, заведоха ме на съд и ме осъдиха. Сетне ме напъхаха в това старо тяло и сега трябва да остана в него на тази скапана работа, докато открият друг престъпник, който трябва да бъде наказан. Не могат да наказват повече от един в даден момент, защото имат само това тяло. Ама и това тяло си го бива — голям смях беше. Един от нашите пътува веднъж до Земята по работа и там открил тази купчина желязо, захвърлена на боклука. Взел я със себе си… за майтап, предполагам. Както хората си купуват скелети, за да се шегуват, нали разбираш?
Старият робот хвърли лукав поглед към Ричард Дейниъл и додаде:
— Вижда ми се, страннико, че и твоето тяло…
Ричард Дейниъл не го остави да довърши.
— Значи тук нямате много престъпници — каза той.
— Не — рече тъжно старият робот. — Общо взето ние сме свестни.
Ричард Дейниъл посегна към ключа, но старият робот го покри с дланта си.
— Тъй като си беглец — рече той, — трябва да платиш предварително.