„Трябва да има изход“, помисли си Ричард Дейниъл. „Трябва да има някакъв лесен изход“. Той пропъди тази си мисъл, ала тя отново се върна. Ти си сам, казваше тя. Вече си извън закона. Като отхвърли закона на хората ти се превърна в беглец и стана лесна плячка. Сега за тебе има само един закон — законът за самосъхранение.
„Но нали има и закони за роботите?“ възрази в себе си Ричард Дейниъл. „Тук в тази общност има закони и съдилища. Има място, където се възцарява справедливостта.“
„Законите на общността“, шепнеше червеят, загризал съзнанието му, „провинциални закони — малко над законите на племето. А в тези случаи пришелецът е винаги виновен.“
Ричард Дейниъл усети как страхът го обгръща със студените си пипала и без да губи и секунда повече, той разбра, че червеят в съзнанието му е прав.
Той се обърна и тръгна надолу по улицата към помещението за транзитните. Изведнъж кракът му се закачи в нещо, което не бе забелязал, препъна се и падна. Изправи се на колене и опипа пред себе си в тъмнината, за да разбере в какво се бе спънал. Беше тежко, стоманено парче — част от избухналия кораб, която бе изхвърлена чак дотук. Той хвана парчето стомана и се изправи.
— Съжалявам — рече старият робот. — Трябва да внимаваш къде стъпваш.
В думите му се долови някакъв скрит смисъл, нещо повече от онова, което означаваха самите думи, намек за стаено злорадство от владеенето на някаква тайна.
„Ти наруши няколко закона“, шепнеше червеят в съзнанието на Ричард Дейниъл. „Какво от това, че ще нарушиш още един? А защо не и сто, ако се наложи? Или всичко, или нищо! След като си дошъл до тук, не можеш да си позволиш да загубиш! Не можеш да допуснеш никой да ти се изпречва на пътя!“
Старият робот леко се извърна и Ричард Дейниъл вдигна парчето стомана. Изведнъж пред себе си той видя не робот, а диаграма. И там с най-големи подробности, като на хелиографна снимка, се виждаха всичките работни части и механизми на робота, който вървеше пред него по улицата. А ако той можеше да отдели тази единствена жичка, ако можеше да изгори тази бобина, ако…
Още докато мислеше, диаграмата изчезна и пред него отново застана роботът… Но той се спъна и падна, иззвънтявайки по паветата.
Ричард Дейниъл се извърна, ужасен, но нагоре по улицата нямаше никой.
Той отново се обърна към падналия робот и тихо коленичи до него. Остави полека стоманеното парче на улицата, изпълнен с благодарност… За малко не бе станал убиец.
Роботът върху паважа не помръдваше. Когато Ричард Дейниъл го вдигна, крайниците му увиснаха безжизнено. И все пак той беше добре. За да се върне към живот, трябваше само да се поправи повредата в тялото му. А това щеше да му помогне, мислеше си Ричард Дейниъл, така както би му послужило и убийството.
Той стоеше с робота в ръце, търсейки място, където да го скрие. Зърна някаква глуха алея между две сгради и хукна натам. Забеляза, че едната от сградите бе построена върху каменни блокове, вкопани в пръстта по такъв начин, че образуваха пролука от тридесетина сантиметра. Той коленичи и пъхна стария робот под сградата, после се изправи и бръсна пръстта и калта от ръцете си.
Вече в помещението за транзитни, в малката си стаичка Ричард Дейниъл намери бърсалка и започна да почиства мръсотията от ръцете си. За малко не бе станал убиец.
Беше видял кораба като диаграма и, след като не разбираше значението й, не бе направил абсолютно нищо! Само преди секунди той бе видял стария робот като диаграма и съвсем съзнателно и целенасочено бе използвал тази диаграма, за да спаси себе си от извършването на убийство, което той бе напълно готов да извърши.
Но как го бе постигнал? И отговорът като че ли беше — без да е направил абсолютно нищо. Просто си бе помислил, че човек трябваше да отдели някоя жичка, да изгори някоя бобина… беше го помислил и то бе станало.
Може би изобщо не бе видял никаква диаграма. Навярно диаграмата не бе нищо друго, освен едно съзнателно опростяване и осмисляне на нещата, за да се прикрие онова, което Ричард Дейниъл бе прозрял или усетил. Като видя кораба и робота без техните покрития и след като техните задачи и функции бяха напълно и нагледно разкрити пред него, Ричард Дейниъл бе потърсил обяснение за тази своя нова способност и подсъзнанието му бе изработило отговорът, аналогът, който за момента го удовлетворяваше.
Също както тогава в хиперпространството. Беше видял много неща там, които не бе успял да разбере. „Точно това е!“, каза си Ричард Дейниъл възбудено. Нещо бе станало с него в хиперпространството! Нещо, което бе увеличило способността на мозъка му. Навярно той бе придобил способността да вижда в друго измерение. Това бе някакво ново качество на ума му.