Той отново си спомни как му се доплака върху кораба, когато от съзнанието му бяха изтрити величието и познанието, които бе усетил. Ала сега Ричард Дейниъл знаеше, че не е време за сълзи. Защото макар възторгът и познанието (ако изобщо имаше познание) да бяха загубени за него, той самият не бе изгубил всичко. Беше придобил ново възприятие и възможност да го използва, макар и малко несръчно. Всъщност нямаше значение, че той още не проумяваше какво бе направил, за да придобие тази способност. Беше важно само това, че я притежаваше и можеше да я използва.
Някъде отпред се викаше… някой, който, според Ричард Дейниъл, викаше вече от две-три минути.
— Хюбърт, къде си? Хюбърт, тук ли си??? Хюбърт…
Хюбърт ли?
Хюбърт ли се казваше старият робот? Нима вече бяха разбрали, че го няма?
Ричард Дейниъл скочи на крака и миг-два стоя неподвижен и нерешителен, заслушан в гласа, който викаше Хюбърт. После отново седна. „Нека си викат“, каза той на себе си. „Нека да излязат и да го търсят.“ Той беше на сигурно място в стаичката си. Беше я наел и за момента тя бе негов дом. Никой не би се осмелил да нахлуе тук.
Ала не беше дом. Колкото и усилено да си повтаряше, че е негов дом, все пак не беше. Никъде нямаше дом за него.
„Земята беше мой дом“, помисли си Ричард Дейниъл. И дори не цялата земя, а само една улица. Но точно тази част бе забранена за него завинаги. Забранена беше поради смъртта на добрата, възрастна дама. Тя бе изживяла времето си. Забранена беше и заради това, че беше избягал от нея.
Не се чувстваше уютно на тази планета, нито пък на която и да било друга, признаваше той пред себе си. Ричард Дейниъл принадлежеше на Земята, на хората от рода Барингтън, а там бе невъзможно да остане.
Може би все пак не трябваше да бяга, а да се съгласи да го преориентират. Спомни си как адвокатът му каза, че спомените могат да бъдат бреме и мъчение. Сигурно в крайна сметка би било по-разумно да бе започнал отначало.
Защото какво го очакваше с това изживяло времето си тяло и този остарял мозък? Тяло, в което на тази планета слагаха роботите, за да ги накажат и мозък, който… но не, мозъкът бе друго нещо, защото сега той имаше нещо, което компенсираше липсата на по-съвременни устройства.
Ричард Дейниъл седеше и се ослушваше. И изведнъж чу къщата — тя го викаше през хилядите светлинни години космическо пространство. Викаше го да се върне при нея. И той видя избелялата всекидневна с цялата й някогашна слава и съхранила всичките изминали години. Спомни си с жегване в сърцето и за своята малка стаичка в дъното на кухнята. Стаичка, която бе само негова.
Ричард Дейниъл стана и закрачи нагоре-надолу из стаята — три крачки, кръгом, още три крачки и пак кръгом…
Познати образи, звуци и миризми от родния дом се приближаваха все повече и повече, обвивайки го плътно. Зашеметен и слисан той се запита дали случайно нямаше такава сила… силата, дарена му от света на хиперпространството, да се пренесе с помощта на волята и разума си сред онази позната обстановка на познатата улица.
Ричард Дейниъл потрепери при тази мисъл, изплашен от тази нова сила, изплашен, че би могло да се случи. Боеше се и от себе си, навярно заради това, че бе напълно смутен и объркан. Той не беше вече верният и безупречен прислужник, а някакво побъркано същество, пътуващо из космоса, яхнало звездоплан, което бе готово да убие друго същество, и имаше куража да погледне към шеметния безкрай на хиперпространството, но все пак се боеше от сблъсъка със спомените.
Имаше нужда от разходка. Трябваше му да се поразходи из града, а може би и да отиде в провинцията. Освен това, опитвайки се да бъде колкото е възможно по-практичен, той се сети, че е необходимо да бъде пластициран — бяха го предупредили.
Ричард Дейниъл излезе и тръгна бързо по коридора. Когато прекосяваше фоайето, някой го заговори.
— Хюбърт! — извика гласът. — Къде се дяна?! Чакам те вече цял час!
Ричард Дейниъл се обърна и видя, че зад гишето стои някакъв робот. В единия от ъглите се бе облегнал друг робот, а върху гишето лежеше само един роботски мозък.
— Ти си Хюбърт, нали? — попита онзи зад гишето.
Ричард Дейниъл отвори уста и понечи да каже нещо, но не можа да продума.
— Така си и мислех — рече роботът. — Може би не ме познаваш, но аз се казвам Енди. Адвокатът беше много зает и затова съдията изпрати мене. Той смята, че е съвсем справедливо сега да направим подмяната и то колкото е възможно по-бързо. Каза, че наказанието ти е траяло по-дълго от необходимото. Смята, че ще се зарадваш като научиш, че са осъдили още един.
Ричард Дейниъл изгледа ужасен мозъка върху гишето.