Роботът посочи с ръка към тялото, подпряно в ъгъла.
— Много по-добро е от онова, преди да те извадим — рече той и весело се разсмя. — Оправихме го, лъснахме го, запълнихме всички дупки. Дори го модернизирахме малко. Съвсем по модата е. Ще имаш много по-хубаво тяло от тази страхотия, в която си напъхан.
— Не зная какво да кажа — заекна Ричард Дейниъл. — Разбирате ли, аз не съм…
— О, няма нищо — рече другият с щастлива усмивка. — Няма нужда от благодарности. Просто ти излежава наказанието си по-дълго отколкото съдията очакваше. Това е една малка компенсация.
— Тогава, благодаря ви — каза Ричард Дейниъл. — Много ви благодаря.
Беше смаян от себе си, смаян от лекотата, с която го каза и отвратен от двуличието си.
Но след като го принуждаваха, защо трябваше да отказва? Точно от това имаше нужда — съвременно тяло!
Все още му вървеше, казваше си той. Късметът му още работеше. Защото се нуждаеше точно от такова нещо, за да скрие следите си.
— Току-що го пластицирахме и прочие — рече Енди. — Ханс доста се постара.
— Ами тогава — каза Ричард Дейниъл, — да започваме.
Другият робот се усмихна.
— Не те упреквам, че нямаш търпение да се измъкнеш. Сигурно е ужасно да живееш в тази стара купчина желязо.
Той излезе иззад гишето и се приближи към Ричард Дейниъл.
— Иди там в ъгъла — посочи роботът, — и се подпри някак. Да не вземеш да паднеш, когато те разглобя. Паднеш ли и тялото ти ще стане на парчета.
— Добре — каза Ричард Дейниъл, отиде в ъгъла, подпря се и застопори ходилата си.
Почувства се ужасно, когато Енди разглоби оптическия нерв и той загуби зрението си. Приложа му, когато усети как повдигат главата му над раменете и когато набързо бяха разглобени и последните части, той бе просто купчина железни отпадъци.
В този миг Ричард Дейниъл бе едно сиво петно без тяло, без глава, без очи, без каквото и да било друго. Беше само едно кълбо от мисли, всичките сплетени една в друга като купчина червеи, а тази купчина висеше в небитието.
Връхлетя го страх — мъчителен, ужасен страх. Ами ако това бе само някакъв грозен трик?! Ами ако бяха разбрали кой е той всъщност и какво бе сторил с Хюбърт?! Ами ако вземеха мозъка му и го скриеха някъде за една-две години… или за сто?! Навярно по този начин възстановяваха справедливостта!
Ричард Дейниъл се опита да се овладее и да пропъди страха, но той се отдръпваше и прииждаше като вълна.
Времето беше безкрайно… прекалено много време, много повече отколкото бе нужно за преместването на мозъка от едното тяло в другото! Макар че сигурно не бе точно така, защото в сегашното си състояние той не можеше да измерва времето. Нямаше никакви външни координати, чрез които да го определя.
Тогава изведнъж зрението му се върна.
И той разбра, че всичко е наред.
Едно по едно сетивата му се върнаха и той отново бе в тяло. Чувстваше се малко неудобно в него, защото не беше свикнал.
Първото нещо, което видя, бе неговото старо и износено тяло, подпряно в ъгъла. Когато го съзря, сърцето му се сви. Струваше му се, че е изиграл мръсен номер на собственото си тяло, а то заслужаваше по-добра съдба, казваше си Ричард Дейниъл: много по-добра… по-добра съдба от тази да служи като стар, паянтов затвор на тази неземна планета. То му бе служило вярно цели шестстотин години и той не би трябвало да го изоставя сега. „Ставам много опитен в изоставянето на стари приятели“, каза си Ричард Дейниъл презрително. Първо родната къща там долу, а сега собственото си, вярно тяло.
В този миг той си спомни още нещо — парите в старото тяло!
— Какво има, Хюбърт? — попита Енди.
Не можеше просто да ги зареже, казваше си Ричард Дейниъл, защото му бяха нужни. Освен това, ако оставеше парите там, някой сигурно щеше да ги намери по-късно и така щяха да го хванат. Не можеше да ги остави, а и нямаше как по-късно да претендира за тях. Ако го стореше, другият робот Енди, щеше да си помисли за него, че е крал в работата си или че е приемал подкупи. Навярно щеше да се опита да го подкупи, но човек никога не можеше да бъде сигурен какво ще последва от такъв ход. Ами ако Енди се окажеше истински праведник? Тогава целият ад щеше да се стовари върху главата на Ричард Дейниъл. Освен това той не искаше да дава парите си на вятъра.
В следващия миг Ричард Дейниъл разбра — разбра точно какво трябва да направи. Едва-що го бе споходила тази мисъл и Енди се превърна в диаграма.
Онази връзка там, мислеше си Ричард Дейниъл и протегна ръце, за да подхване падащата диаграма, която изведнъж отново се превърна в робот. Той го положи на земята и изтича до своето старо тяло. За секунди отвори малкото капаче на гърдите, извади парите и ги пъхна на сигурно място в новото си тяло.