Но капитанът сякаш нямаше нищо против. Той остави молива и хитро поглади черната си брада.
— В такъв случай — рече той, — аз не виждам как бих могъл насила да измъкна тази информация от тебе, макар че има и такива, които биха се опитали. Имаш голям късмет, че си се скрил в кораба на най-добродушния капитан.
Изобщо не изглеждаше добродушен, обаче изглеждаше лукав.
Ричард Дейниъл стоеше там безмълвен.
— Разбира се — поде отново капитанът, — някъде върху тялото ти има сериен номер и още един върху мозъка ти, но предполагам, че ти би се съпротивлявал, ако решим да се доберем до тях.
— Боя се, че сте прав.
— В такъв случай — рече капитанът, — изобщо не смятам да се занимавам с това.
Ричард Дейниъл все още мълчеше, защото разбираше, че не е нужно да говори. Този способен капитан бе измисли всичко и трябваше просто да го остави да действа.
— От дълго време — продължи капитанът, — екипажът ми и аз си мечтаем за робот, но като че ли все не можехме да се сдобием с такъв. Първо роботите са скъпи, а нашите заплати не са големи.
Той въздъхна, стана от стола си и огледа Ричард Дейниъл от глава до пети.
— Превъзходен образец — рече капитанът. — Добре дошъл на борда! Ще видиш, че ще ти харесаме.
— Сигурен съм в това — отвърна Ричард Дейниъл. — Благодаря ви за любезността.
— А сега — рече капитанът, — трябва да отидеш на мостика и да докладваш на мистър Дънкан. Ще му се обадя да му кажа, че ще отидеш при него. Той ще ти намери някоя лесна и приятна работа.
Ричард Дейниъл не помръдна, нито пък се завтече, както би било редно, защото внезапно капитанът се превърна в сложна диаграма. Не беше като тази на кораба или на роботите. Бе съставена от странни символи, някои от които, според Ричард Дейниъл, бяха чисто химически, а други не бяха.
— Ти чуваш ли?! — скастри го капитанът. — Мърдай!
— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл, отпъждайки с усилие диаграмата и превръщайки я отново в капитан от плът и кръв.
Ричард Дейниъл откри първия помощник на мостика. Той бе млад човек с конско изражение на лицето, мрачен и зле прикриващ жестокия си нрав. От другата страна на малката маса, отпуснат на един стол седеше друг член на екипажа — ужасно, тъпоумно създание.
Тъпоумният се изкикоти и рече:
— Брей, я вих, Дънкан! Първият член от екипажа на „Ремблър“, който не е човек.
Дънкан не му обърна внимание, а се обърна към Ричард Дейниъл.
— Предполагам, че ти си старателен, амбициозен и ще искаш да се сработиш с нас.
— О, да — отвърна Ричард Дейниъл и се изненада от новото си усещане — в него се надигаше… смях!
— Добре тогава — рече Дънкан, — иди в машинното. Там има работа за тебе. Когато свършиш в машинното, ще ти намеря нещо друго.
— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл и направи кръгом.
— Един момент — възпря го първият помощник. — Трябва да те представя на нашия корабен лекар, д-р Ейбръм Уелс. Можеш да бъдеш истински благодарен, че няма да се нуждаеш от услугите му.
— Добър ден, докторе — каза почтително Ричард Дейниъл.
— Приветствам те на борда — рече лекарят и измъкна от джоба си бутилка. — Ти едва ли ще пийнеш с мене. Обаче аз ще пия за твое здраве.
Ричард Дейниъл се обърна и излезе. Слезе в машинното отделение и там го накараха да чисти и лъска, да върши съвсем обща работа. Имаше нужда, защото бе мръсно. Очевидно не бе почиствано с години и бе толкова мръсно, колкото можеше да стане едно машинно отделение. А това означаваше — ужасно мръсно. След машинното, той отиде и на други места, които трябваше да се почистят и излъскат и Ричард Дейниъл прекара дълги часове в чистене, лъскане и боядисване на кораба. Работата бе от най-грубите, но той нямаше нищо против. Така имаше време за размисъл, време да може да се начуди, да събере мислите си, да опознае сам себе си и да планира напред.
Беше изненадан от онова, което откриваше в с ебе си.
На първо място презрение — презрение към хората на този кораб. Трябваше му много време, за да се увери, че е презрение, защото никога не бе презирал човешко същество преди.
Но тези хора бяха различни — не бяха от онези, които той познаваше. Тези не бяха от семейство Барингтън. А може би ги презираше, защото ги познаваше изцяло. Никога преди Ричард Дейниъл не бе познавал човешко същество така, както сега познаваше тези същества. Защото той не ги виждаше само като жива материя, а по-скоро като сложни схеми от символи. Той знаеше от какво са направени схемите, познаваше вътрешните импулси, които служеха за мотивация, защото схемите бяха образувани не само от телата им, а и от мислите им. Отначало всичко бе така обвързано и оплетено, толкова ужасно объркано, че бе невъзможно да се разчете. Но малко по-малко той разгада всичко и понякога му се искаше да не го бе сторил.