Ричард Дейниъл стоеше зашеметен от тази своя мисъл, защото никога не бе предполагал, че е таил всичко това в себе си — съзнателната, почти нетърпелива готовност за саможертва. Той вече не беше освободител, или месия за роботите, а просто учител на човешката раса.
Може би тази бе причината за всичко още от самото начало. Навярно всичко, което се бе случило, не беше нищо друго, освен намеса на човешката съдба. Ако човешката раса не можеше пряко да владее свръхестествени способности, които той притежаваше — този инстинкт на интелекта, то тогава те щяха да го имат по косвен път, чрез посредничеството на едно от техните творения. Вероятно тази е била в крайна сметка първопричината за създаването на роботите, неосъзната дори от самия Човек.
Ричард Дейниъл се обърна и тръгна бавно по селския път, загърбил кораба и виковете на капитана. Пристъпваше доволен в този свой нов свят, който той щеше да създаде — не за себе си или за прослава на роботите, а за по-добро и по-щастливо Човечество.
Преди по-малко от час Ричард Дейниъл се бе поздравил за това, че е успял да избегне всички капани на Земята и всички клопки, устроени от Човека, без да знае, че най-голямата от всички клопка — последната и фаталната — бе тук на тази планета.
Обаче не беше вярно, казваше той на себе си. Капанът изобщо не беше заложен в този свят, а вътре в него самия.
Ричард Дейниъл крачеше бодро напред по издълбания коловоз в мекия, златист следобед на един неповторим есенен ден, а кучето го следваше по петите.
Някъде в края на пътя се чуваше плач на малко дете, което лежеше болно в люлката си.
Нещото в камъка
I
Той изкачваше планината и разбираше какво бе преживяла тя във времето на геологическите размествания. Заслуша се към звездите и записа буква по буква онова, което те казваха. Той бе намерил съществото, скрито в камъка. Беше се покатерил на дървото, което в друго време бе обитавано само от дивите котки, за да достигне пещерата, издълбана от годините и водата направо върху голата скала. Живееше сам в стара, паянтова ферма, кацнала на високия хребет, надвесил се над мястото, където се сливаха двете реки. А съседът му, който бе изключително лош човек, замина за общинския съвет на петдесет километра оттук, за да каже на шерифа, че този гадател на хълмовете и звезден слушател е крадец на кокошки.
Шерифът пристигна след седмица, прекоси двор и се упъти към мъжа, седнал в люлеещия се стол върху верандата, гледаща към реките и хълмовете. Той застана в основата на стълбите, водещи към верандата.
— Аз съм шериф Харли Шепърд — рече той. — Просто минавах оттук. Доста време не съм идвал в тази част на гората. Вие сте нов тук, нали?
Човекът се изправи и посочи към другия стол.
— От три години съм тук — рече той. — Името ми е Уолъс Дейниълс. Елате да седнете при мене.
Шерифът се изкачи по стълбите, здрависа се с човека и седна до него на стола.
— Вашата ферма не произвежда за пазара — каза шерифът.
Полето бе потънало в бурени, стигащи чак до оградата на двора.
Дейниълс поклати глава.
— Стопанство за собствени нужди, така да се каже. Няколко кокошки-носачки заради яйцата; една-две крави заради млякото и маслото; няколко шопара за месо… съседите ми помагат в коленето. И градина имам разбира се, но това горе-долу е всичко.
— Така е — обади се шерифът. — Мястото е съсипано. Старият Еймъс Уилямс го остави на разрухата. Той не беше добър стопанин.
— Почвата си почива сега — рече Дейниълс. — Трябват й десет години… може би дори двадесет… и отново ще е готова за сеитба. Единственият богат урожай за сега е от зайци, мармоти и полски мишки. Намират се, естествено и много птици. Имам едно чудесно ято от пъдпъдъци. Най-хубавото, което някога съм виждал!
— На времето тук се въдеха много катерици — рече шерифът. — И миещи мечки. Предполагам, че още ги има. Вие ловец ли сте, мистър Дейниълс?
— Нямам пушка — отвърна Дейниълс.
Шерифът се отпусна в стола, поклащайки се леко напред-назад.
— Местността тук е много красива — заяви той. — Особено, когато жълтеят листата. Има много широколистни дървета и се обагрят в най-различни цветове. Разбира се тази ваша земя е дяволски трудна за обработване. Много е стръмно тук, но е много красиво.