Някъде надолу по склона се чу звън на хлопки. Двете крави най-сетне се прибраха у дома. „Сигурно е много по-късно, отколкото си мисля“, каза си Дейниълс. Не че много го беше грижа колко е часът. Вече месеци наред не се интересуваше от това — откакто си разби часовника, когато падна от скалата. Изобщо не си даде труд да го поправи. Не му трябваше ръчен часовник. В кухнята имаше един разнебитен, стар будилник, ала той бе толкова капризен и безотговорен, че на него не можеше да се разчита. Дейниълс почти не му обръщаше внимание.
След малко, мислеше си Дейниълс, той трябваше да стане от стола си и да се залови за работа — да издои кравите, да нахрани прасетата и кокошките, да събере яйцата. тъй като градината не бе разработена, нямаше и много работа по нея. Тези дни щеше да обере тиквичките и да ги складира в мазето, а трите големи тикви трябваше да закара долу у Пъркинс за децата му, за да могат да си направят фенерите за празника на духовете5. Зачуди се дали той да не изреже фигурите или да остави децата сами да ги направят.
Кравите обаче бяха още далече и Дейниълс имаше малко време. Той се бе настанил удобно върху стола си и се взираше в планините.
Докато ги гледаше те започнаха да се променят.
Когато видя явлението за първи път, Дейниълс се изплаши малко, но сега бе свикнал вече.
Докато ги наблюдаваше, планините се промениха и станаха съвсем различни — съвсем друга растителност и съвсем непознати животни.
Този път видя динозаври: цяло стадо, но не бяха големи. Най-вероятно бяха от средния триаски период. Този път обаче щеше да гледа отдалече — той самият нямаше да участва. Щеше само от от разстояние да гледа какво представляваше праисторическия период и нямаше да се остави да бъде въвлечен, както толкова често се случваше.
Приятно му беше, но имаше и работа, която трябваше да свърши.
КАкво ли друго можеше да прави, освен да гледа, питаше се Дейниълс за кой ли път. Той не се интересуваше нито от динозаврите, нито от първите амфибии, нито от другите същества, които се разхождаха едно след друго из планината.
Най-много го тревожеше онова другото същество, което лежеше, заровено дълбоко под варовиковите скали на Платвил.
Би трябвало още някой да научи за него. Знанието за това трябваше да се пази живо така, че в бъдеще (навярно след още сто години), когато технологията достигнеше необходимото ниво, при което човек би могъл да се справи с проблема, той да можеше да влезе в контакт с (и може би да освободи) обитателя на камъка.
Разбира се трябваше да има данни — писмени данни. Дейниълс щеше да се погрижи за това. Той вече водеше дневник — описваше всяка седмица (понякога всеки ден). Беше разказ за онова, което бе видял, чул и научил. Имаше вече три дебели тетрадки, изписани с неговия ясен почерк, а чевъртата бе запълнена повече от половината. Всичко бе записано откровено и подробно, и толкова обективно, колкото бе във възможностите му.
Но кой ли би повярвал на написаното от него? И още по-важно, кой би си дал труда да го прочете? По всяка вероятност тетрадките щяха да събират прах върху някоя лавица докато свят светуваше и ничия ръка нямаше да се докосне до тях. А дори и след време, някъде в бъдещето, някой да свалеше тези томове, да издухаше насъбралия се прах и да ги прочетеше, щеше ли този някой да повярва?
Отговорът бе ясен. Дейниълс трябваше да убеди някого. Думи, написани от някого, който отдавна бе изгнил в земята (при това бе особена репутация), можеха лесно да бъдат пренебрегнати, като плод на трескаво съзнание. Но ако успееше да накара някой добре известен учен да го изслуша и да сложи подписа си под написаното, събитията, които се случваха в планините и които се съдържаха в тях, щяха да бъдат положени върху здрава основа, достойна да бъде изследвана в даден бъдещ момент.
Някой биолог може би? Или невропсихиатър? Или палеонтолог?
Навярно нямаше значение в каква област работеше ученият. Просто бе достатъчно да слуша, без да се смее. Беше извънредно важно да го изслуша, без да се смее.
Седнал на верандата, загледан в планините, осеяни с пасящи динозаври, звездният слушател си спомни онзи ден, в който бе отишъл да се срещне с палеонтолога.
— Бен, — рече шерифът, — ти си влязъл май в наказателното поле. Тоя човек Дейниълс никога не би крал пилета. Той си има свои.
— Въпросът е — рече Адамс, — как се е сдобил с тях.
— Няма смисъл — поде отново шерифът. — Той е джентълмен. Личи от начина, по който говори. Образован човек е.
— Ако е джентълмен, какво прави тук? — попита Адамс. — Това място не е за джентълмени. Появи се преди две-три години и се нанесе тук. Оттогава никаква работа не е захващал. Само скитосва нагоре-надолу из планините.