И той заизкачва хълма, отправил се към хамбара, от където можеше да вземе въже.
IV
В пещерата нямаше нищо. Беше същата, както преди. В далечните й ъгли се бяха сгушили есенни листа, довеяни от вятъра. Няколко късчета от скалата се бяха отронили под влияние на атмосферните промени. Те бяха малко доказателство за безкрайния ерозионен процес, в резултат на който се бе образувала пещерата, а след няколко хиляди години от настоящия момент може би тя щеше да бъде изтрита от лицето на земята.
Застанал върху издатината пред пещерата, Дейниълс зарея поглед над долината, учудвайки се на това колко много се бе променила гледката след отсичането на дървото. Перспективата изглеждаше някак различна, както и самите възвишения. Изненадан, Дейниълс се взря по-внимателно, оглеждайки склоновете на планината и най-сетне се успокои като разбра, че всъщност бе променен неговият начин на възприятие. Сега той виждаше растителност и форми, които преди бяха скрити от клоните на дървото.
Въжето му бе закачено за стръмната назъбена твърд на скалата, която беше над пещерата. То се люлееше леко на вятъра и както го гледаше, Дейниълс изведнъж си спомни, че малко по-рано не бе почувствал никакъв вятър. Сега обаче имаше и духаше от запад, а върховете на дърветата по-долу се огъваха под напора му.
Дейниълс се обърна на запад и почувства вятъра върху лицето си… а също и лек мраз. Всичко това го обезпокои и той усети в себе си онова стадно чувство, което предупреждаваше и което водеше началото си от времето на първобитния човек, тръгнал гол заедно със събратята си и обърнал се с лице към вятъра, та да подуши какво му вещае той. Вятърът навярно означаваше рязка промяна на времето и Дейниълс навярно трябваше да се изкатери по въжето и да тръгне обратно към фермата.
Странно, но не му се тръгваше. Припомни си, че това негово състояние не беше изключение. Тук беше неговото убежище сред дивата природа, което го предпазваше от света, и което му даваше един съвсем различен, интимен свят — по-първичен, по-елементарен, и не така сложен като този, от който Дейниълс бе избягал.
Ято диви патици долетя от езерцето в долината. Те се стрелнаха високо над дървесата в полегата, права редица и се плъзнаха покрай скалата. А после като мина над острия връх и образува красива дъга, ятото се насочи обратно към реката. Дейниълс гледа патиците, докато те най-сетне се скриха зад дърветата, където се спотайваше реката.
Беше време да си тръгва. Нямаше смисъл да чака повече. Преди всичко постъпката му беше глупава. Бе сметнал, че в пещерата някой крие нещо, но се бе излъгал.
Дейниълс се обърна към въжето, а въжето… го нямаше.
За миг той се втренчи глупаво в скалната издатина, където го бе закачил и където то се полюшваше от вятъра. Сетне потърси с очи наоколо, макар че мястото, където би могло да бъде, не беше голямо. Би могло да се изплъзне от издатината и да се смъкне надолу по скалата, но изглеждаше невъзможно да се изгуби напълно от погледа му.
Въжето беше ново и здраво и Дейниълс го бе стегнал хубаво около дървото върху скалната издатина. Беше обвързал ствола няколко пъти, изпробвайки здравината на възела, за да е сигурен, че няма да се изплъзне.
Ала сега въжето го нямаше. Това не можеше да стане, без да го е пипала човешка ръка. Някой бе дошъл, бе видял въжето и тихичко го бе издърпал, а сега се криеше горе върху издатината и чакаше да види как той, Дейниълс, ще се уплаши като разбере, че е попаднал в капан. Беше точно такава плоска шега, каквато всички негови съседи биха сметнали за изключително смешна. Разбира се единственото нещо, което човек можеше да направи в този случай, беше, да не обръща внимание, да запази спокойствие и да чака докато най-накрая шегата се стоварваше обратно върху самия шегобиец.
И така, Дейниълс се настани върху издатината пред пещерата с мисълта, че десет или най-много шестнадесет минути ще изчерпят търпението на този шегаджия. Тогава въжето отново щеше да бъде спуснато и той щеше да се изкатери и да се прибере вкъщи. В зависимост от това кой беше шегобиецът, Дейниълс щеше да го покани да пийнат в кухничката и двамата заедно щяха да се посмеят.
Той усети как неволно привежда гръб срещу вятъра, който започваше да сменя посоката си — сега вече духаше от север и сякаш беше станал по-мразовит отколкото в началото. А това никак не беше хубаво.
Както бе клекнал върху скалната издатина, Дейниълс забеляза, че ръкавите му са покрити със ситни капчици — не бяха от дъжд, а по-скоро от влагата, с която бе просмукан въздуха. Ако температурата, паднеше още, времето можеше да стане много лошо.