Фаулър седеше, заслушан в бръмченето на двигателите, разположени под пода на купола. Те работеха непрекъснато и куполът никога не утихваше напълно. Трябваше да работят без да спират, защото ако прекъснеха работата си, токът, протичащ към металните стени на куполите и поддържащ електронното напрежение високо, щеше да се прекъсне и това щеше да е краят.
Под бюрото на Фаулър Таузър се събуди, изтръска още една бълха от козината си, тупайки силно задната си лапа в пода.
— Има ли нещо друго? — попита Алан.
Фаулър поклати глава.
— Може би има нещо, което бихте искали да направите — рече той. — Може би вие…
Щеше да изтърси: „искате да напишете писмо“, но се зарадва, когато спря навреме и не го каза.
Алан погледна часовника си.
— Ще бъда там навреме — рече той, обърна се и тръгна към изхода.
Фаулър знаеше, че мис Стенли го наблюдава, но той не желаеше да се обърне и да срещне погледа й. Започна да рови из книжата, натрупани върху бюрото му.
— Докога ще продължава всичко това? — попита мис Стенли изплювайки злобно всяка дума.
Тогава Фаулър се завъртя заедно със стола си и я погледна в лицето. Устните й бяха стиснати в тънка, права линия, косата й бе опъната назад по-силно от всякога и придаваше на чертите й онзи странен мъртвешки вид, който почти го плашеше.
Той се помъчи да й отговори хладно и равнодушно.
— Докато е необходимо и докато има надежда.
— Вие ще продължавате да ги осъждате на смърт — рече тя. — Ще продължавате да ги изпращате, за да ги срещате лице в лице с Юпитер. Ще си седите тук на топло и сигурно и ще ги изпращате на смърт.
— Няма място за сантименталности, мис Стенли — каза Фаулър, опитвайки се да подтисне гнева в гласа си. — Вие знаете също така добре, както и аз, защо правим това. Разбирате, че човекът в своята собствена форма просто не може да се справи с Юпитер. Единственият начин е да превръщаме хората в такива същества, които биха се справили. Вършила сте това и на другите планети. Ако умрат неколцина, но в крайна сметка успеем, цената не е голяма. През вековете хората са погубвали живота си за глупави неща и по глупави причини. Защо тогава да се колебаем пред лицето на малко смърт, когато става въпрос за такова велико нещо?
Мис Стенли седеше сковано и съвсем изправена, стиснала ръце в скута си. Светлината блестеше в посивелите й коси и, гледайки я, Фаулър се опита да си представи какво мислеше и чувстваше тя в този момент. Не че се боеше от нея, но и не се чувстваше удобно в нейно присъствие. Тези проницателни сини очи виждаха твърде много, ръцете й бяха прекалено опитни. Тя би трябвало да е нечия леля, да седи в люлеещ се стол и да плете, обаче положението не беше такова. Мис Стенли бе най-добрата операторка на устройството за трансформиране в Слънчевата система и на нея никак не й се харесваше начинът, по който той си вършеше работата.
— Нещо не е наред, мистър Фаулър — заяви мис Стенли.
— Именно — съгласи се Фаулър. — Ето защо изпращам младия Алан сам. Той може да открие какво не е наред.
— А ако не успее?
— Ще изпратя някой друг.
Тя стана полека от стола си, тръгна към вратата, но после спря пред бюрото му.
— Някой ден — рече мис Стенли, — вие ще бъдете велик. Никога не пропускате шанс. Това е вашият шанс. Знаел сте го още, когато са издигали този купол за тестовете. Ако се справите, ще се издигнете с една-две степени. Независимо от това колко хора ще умрат, вие ще се издигнете с една-две степени.
— Мис Стенли — каза Фаулър и гласът му бе рязък. — Младият Алан ще замине всеки момент. Моля, проверете машината си…
— Машината ми не е виновна — прекъсна го тя с леден тон. — Тя работи според координатите, заложени в нея от биолозите.
Фаулър седеше сгърбен на стола си, заслушан в стъпките й, отдалечаващи се по коридора.
Онова, което каза мис Стенли, бе вярно разбира се. Биолозите бяха заложили координатите. Но биолозите може би грешаха. Един косъм разлика, една йота отклонение и трансформаторът щеше да изпрати нещо, което не бяха и мислили да изпращат: някой мутант, който можеше да се огъне, да полудее или да се разпадне при дадени условия, при стрес или при някои напълно непредвидени обстоятелства.