Там в плитчината, до калния бряг, който се издигаше стръмно нагоре, несъмнено лежеше съществото от камъка. И какво бе станало тогава, че Дейниълс бе пренесен през стотици милиони години назад до тази микрочастица от времето, съдържаща отговора на всички въпроси, които си бе задавал във връзка с интелекта, заключен в камъка? Не би могло да е чисто съвпадение, защото бе прекалено голямо, за да е възможно. Нима той, Дейниълс, по някакъв неосъзнат начин бе придобил много повече знания от създанието, кацнало върху скалната издатина? Много повече, отколкото той самият предполагаше?! За миг Дейниълс си спомни как интелектите на двамата се бяха срещнали и как се бяха слели. Нима в този момент се бе осъществило предаване на знание, което не бе регистрирано от съзнанието му и което бе останало скрито някъде, в дълбините му? А може би това беше действието на някаква предупреждаваща психиката система, задействана така, че да обезкуражи всяко разумно същество в бъдещето, което би се изкушило да освободи изоставеното и откъснатото от света създание?
Ами какво бе искрящото създание, кацнало върху скалната тераса? Нима съществото, заключено в кълбото притежаваше някаква неподозирана доброта… която бе призовала верността и кучешката привързаност на съществото върху скалата, неподвластни на бавната геологическа разруха? Този въпрос породи и други: кое бе добро и кое зло? Кой имаше право да отсъди?
Съществуването на искрящото създание разбира се само по себе си изобщо не беше доказателство. Никое човешко същество не бе така лишено от доброта, че да не може да се надява някое вярно куче да го следва и пази до смъртта му.
Още по-чудно бе онова, което се бе случило в объркания му мозък и което така безпогрешно го бе изпратило в онзи жизнено важен момент. Какво ли още би могъл да открие Дейниълс, което да го изуми и слиса? Докъде щеше да го доведе този негов импулс и каква част от пътя към пълното познание щеше да измине той? И какъв ли бе смисълът на този импулс?
Дейниълс седеше върху скалата и се задъхваше. Морето се бе ширнало, спокойно и гладко под палещите лъчи на слънцето. Само от време на време повърхността му бавно се надигаше образувайки дългите вълни, миещи огненото кълбо и разбиващи се в брега. Дребните животинки сновяха напред-назад в калта и Дейниълс изтри ръка в панталоните си, за да махне зелената, лепкава слуз от дланта си.
Помисли си, че може да нагази във водата и да отиде до кълбото, заседнало в тинята, за да го разгледа по-отблизо. Но в такава бедна на кислород атмосфера разстоянието щеше да му се стори твърде голямо. Не можеше да поеме такъв риск също и поради факта, че щеше много да се отдалечи от мястото, което в далечното бъдеще беше мястото на завръщането му към неговото настояще.
След като възбудата и вълнението от новото му местонахождение, а също и чувството му за „не на място“ преминаха, малкият, пуст и каменен остров стана изведнъж скучен. Нямаше нищо друго освен небе, вода и един бряг от кал и тиня. Нито пък имаше какво толкова да се види. Дойде му на ум, че след като корабът бе отлетял вече и великото събитие се бе случило, вече нямаше какво повече да се случва. Разбира се извършваха се много процеси, които в бъдеще щяха да доведат до големи промени, ала те в по-голямата си част протичаха незабелязано и то най-вече на дъното на това плитко море. „Тези сновящи насам-натам гадинки“, помисли си Дейниълс, „и животът в зелената тиня, полепнала по скалата, са упоритите и безмозъчни пионери на онзи далечен ден, в който… Страхотно е да го види и да си го помисли човек, но всъщност не е чак толкова интересно.“
Той започна да чертае безцелни фигури в пясъка с върха на ботуша си. Опита се да остави отпечатък на стъпалото си, но толкова кал бе залепнала за подметката му, че нищо не се получи.
И в следния миг Дейниълс вече не риеше в тинята, а в нападалата шума, покрита с лед и сняг.
Слънцето изчезна и наоколо бе тъмно, като се изключи светлинката в гората оттатък хълма. Снежната виелица го блъсна в лицето и той потрепери. Загърна се по-плътно в якето си и се залови да го закопчава. Хрумна му, че човек би могъл и да умре при такава бърза промяна от горещо към студено. От дигащия пара, кален бряг той в един миг бе пренесен право в сърцето на северна снежна виелица.
Жълтеникавата светлина все още се виждаше там долу. Чуха се и гласове. Какво ставаше? Дейниълс бе почти сигурен за това къде точно се намираше — той бе на около тридесет метра над мястото, от което започваше скалата и наоколо не би трябвало да има нито хора, нито светлини.