— Боя се, че не.
— О, ама разбира се, че не! Бях забравила. Толкова много забравям напоследък. Ти си новопристигнал.
Нелсън седя там целия следобед, посръбваше от лимонадата й и похапваше от курабийките, а тя бърбореше безспир за своите несъществуващи гости. Чак, когато прекоси улицата и се упъти към къщата, която му бе посочила старицата, застанала сега на стълбите и махаща му за сбогом, той се сети, че тя не бе споменала името си. Дори в този момент Нелсън не го знаеше.
„Кога ли беше всичко това?“, запита се той и осъзна, че нямаше представа. Есента бе виновна за всичко. Как можеше човек да отбелязва времето, когато винаги бе есен?
Всичко започна в онзи ден, когато Нелсън караше през Айова, на път за Чикаго. „Не“, поправи се мислено той, „всичко започна със замъгляванията, макар в началото да не им обръщах внимание“. Тогава той просто само ги усещаше навярно като особено състояние на духа или като необичайно качество на атмосферата и светлината. Изглеждаше така, сякаш светът бе загубил малко от своята материалност, с която човек бе свикнал. Това създаваше усещане за тайнственост и за движение по ръба между тукашния свят и някакъв друг.
Нелсън бе загубил работата си в Уест Коуст, когато пропадна един държавен проект. Не само тяхната компания пострада. Имаше и други, чиито договори пропаднаха и точно тогава по улиците се разхождаха мнозина умислени инженери. Имаше малка възможност да започне работа в Чикаго, макар че вече мястото сигурно бе заето — Нелсън бе почти сигурен в това. Но той знаеше, че дори да не си намери работа, щеше да е в далеч по-добро положение, отколкото мнозина други. Беше млад, ерген, имаше пари в банката, къщата му не беше ипотекирана, колата му бе изплатена и нямаше деца, чието обучение да заплаща. Трябваше да издържа само себе си — нямаше изобщо никакво семейство. Онзи стар и стиснат вуйчо, който го отгледа, след като родителите му загинаха при пътна катастрофа и при когото Нелсън здраво се трудеше както във фермата, така и в онази камениста и хълмиста земя на Уискънсин, отдавна бе потънал в миналото му, превръщайки се в доста неясна и почти непозната фигура. Нелсън Ренд си спомни, че никак не харесваше вуйчо си. Не го мразеше… просто не го харесваше. Не проля нито една сълза, когато по време на паша, старецът бе нападнат от разярен бик и намушкан право в сърцето. Така че сега Ренд бе съвсем сам и дори нямаше и спомен за семейство.
Той бе събрал всичките си пари, защото без някакъв по-специален трудов стаж и предвид това, че имаше хора с много по-висока квалификация, които търсеха работа, Ренд осъзнаваше, че сигурно ще мине доста време, преди да се залови с нещо. Раздрънканият автомобил, който караше, имаше специално отделено място за спане и от време на време той спираше на малките полянки край пътя, за да си сготви и да похапне.
Прекоси почти целия щат и пътят бе започнал да се вие безспир сред скалите по двата бряга на Мисисипи. След няколко завоя Ренд съзря в далечината комини и високи сгради, които сочеха, че там има град.
Колата изкачи скалите и градът се простря пред погледа на Нелсън — малък промишлен център, разположен по двата бряга на реката. Точно тогава Нелсън Ренд усети и видя (ако изобщо можеше да бъде видяно) замъгляването. Беше го виждал и усещал и преди. Усещаше някакво неземно качество, или ако не точно това, то поне някаква нереалност, като че ли някой гледаше света през тънък воал, който замъгляваше контрастите и заглаждаше острите ъгли. Беше точно така, както когато човек гледаше дъното на бистро езеро, а вятърът леко къдреше повърхността му. Преди Нелсън Ренд го бе отдавал на умора от дългото каране и бе отварял прозореца за малко свеж въздух; или беше спирал колата, за да се разтъпче нагоре-надолу по пътя. Тогава усещането изчезваше.
Но този път бе по-лошо от всякога и Ренд малко се уплаши. Уплаши се не толкова от явлението, а за себе си. Какво ставаше с него?!
Той спря встрани от пътя като дръпна и ръчната спирачка. В този миг му се стори, че банкетът на пътя е много по-неравен, отколкото си мислеше. Като отби встрани, замъгляването сякаш намаля и Ренд видя, че пътя е променен, което обясняваше неравностите. Повърхността му бе осеяна с големи дупки и буци цимент, а други буци пък бяха раздробени на малки парчета.
Той вдигна поглед към града, обаче там нямаше град, а само руините на някакво изравнено със земята селище. Ренд стоеше като хипнотизиран, с ръце на волана, а в тишината — в необичайната, злокобна тишина, се долови граченето на гарвани. Той гледаше глупаво и се питаше кога за последен път бе чул граченето на гарвани. И тогава Ренд ги видя — черни петънца, трепкащи над скалата. Имаше и още нещо… дърветата! Това вече не бяха дървета, а овъглени черни останки. Останките от един град и останките от дърветата, а над тях — черните, пърхащи, подобни на прашинки гарвани.