— Заповядай — рече Ренд и хлъзна яйцата в чинията му, отиде до кутията и донесе още три.
Мъжът отиде до някаква грубо скована маса и сложи върху нея чинията си.
— Не ме чакай — каза му Ренд. — Яж докато са топли. Кафето почти е готово. — Вземи си и хляб, ако искаш.
— По-късно ще си отрежа парче — рече странникът, — за да попия остатъка от яйцата.
Човекът каза, че името му е Джон Стърлинг8. А къде ли беше Джон Стърлинг сега, питаше се Ренд. Все още ли скиташе по пътищата, търсейки работа, каквато и да е работа… ден работа, час работа… Човек, който след седемнадесет години работа бе изхвърлен на улицата… Мислейки си за Стърлинг, Ренд усети болезнено жегване — чувстваше се виновен. Беше задължен на Джон Стърлинг и не можа да му се отплати, макар че когато двамата си говореха, още не ставаше въпрос за някакъв дълг.
Те седяха, говореха си, ядяха пържените яйца, попиваха с хляб чиниите си, пиеха горещо кафе.
— Цели седемнадесет години — рече Стърлинг. — Бях механик. Квалифициран и опитен. През цялото време работих за една и съща компания и накрая те ме освободиха… Мене и още четиристотин като мене. Всичките наведнъж. По-късно освободиха и други. Бяхме много. Не ни съсякоха, просто ни освободиха. И не ни обещаха да ни вземат отново. Предполагам, че компанията не беше виновна. Някакъв голям проект се бе провалил… и нямаше работа. Ами ти? И тебе ли те освободиха?
Ренд кимна.
— Откъде разбра?
— Ами, храниш се по този начин. Така е по-евтино, отколкото в ресторант. Имаш спален чувал… В колата спиш, нали?
— Точно така — отвърна Ренд. — За мене не е толкова тежко, колкото за други. Нямам семейство.
— Аз пък имам — рече Джон Стърлинг. — Жена и три деца. Говорихме за това — жената и аз… Тя не искаше да ги напускам, но разумно бе да го направя. Всичките пари се стопиха. Парите от бюрото за безработни свършиха… Докато бях при нея, не можеше да получава пари от службата за социално подпомагане, но ако я напуснех, щеше да има право. Беше най-трудното нещо в живота ми. Беше тежко за всички ни. Някой ден ще се върна при тях. Когато си стъпя на краката, ще се върна. Семейството ще ме чака.
По аутобана профучаха коли. От едно дърво се стрелна катеричка, предпазливо се приближи до масата, после изведнъж се обърна и търти да бяга, изкатервайки се стремително по кората на близкия ствол.
— Не зная — рече Стърлинг. — Може да е прекалено голямо за нас това наше общество. Може да е неуправляемо. Аз чета много. Винаги съм обичал да чета… и винаги мисля върху онова, което съм прочел. Струва ми се, че нашите мозъци сякаш са надскочили сами себе си. Онези, които са имали първобитните хора, навярно са били съвсем наред и те ни служиха доста добре, докато ние не започнахме да строим твърде много и твърде сложни конструкции. Навярно строим неща, които са извън капацитета на нашите мозъци. Може би мозъците ни вече не са в състояние да управляват онова, което имаме. Пуснали сме в ход стихийни икономически механизми, които не разбираме, а също и политически сили, които не разбираме. А щом не ги разбираме, ние не можем да ги управляваме. Вероятно по тази причина ти и аз сме без работа.
— Не зная — отвърна Ренд. — Никога не съм мислил за това.
— Човек мисли много — продължи Стърлинг. — И много чертае… така, както ходи… Какво друго да прави? Мечтае за глупости. Ама са глупости само на повърхността. Иначе не можеш със сигурност да кажеш, че е невъзможно да станат действителност. Случвало ли ти се е някога?
— От време на време — отвърна Ренд.
— Има едно нещо, за което много мислих. Голяма глупост е! Навярно съм мислил толкова за това, защото много ходя. Понякога хората ме взимат в колите си, но през повечето време се придвижвам пеша. Започнах да се питам дали, ако човек може да измине достатъчно голямо разстояние, би успял да остави всичко зад себе си. Колкото по-далече стига, толкова повече се отдалечава от нещата.
— А ти за къде си тръгнал? — попита го Ренд.
— За никъде. Просто поддържам движението. Това е! След около месец ще тръгна на юг… за да се предпазя от зимата. Тук в тези северни щати изобщо не се живее, когато дойде зимата.
— Останаха две яйца — каза Ренд. — Какво ще кажеш?
— Олеле, човече, не мога! Аз вече…
— Е, голяма работа! Изял си три яйца. Мога да донеса още.
— Ами… ако смяташ, че няма да се затрудниш… Виж какво ще ти кажа — дай да си ги разделим! Едно на тебе и едно на мене!
Празноглавата старица приключи с рязането на хризантемите и влезе в къщата си. От горния край на улицата се разнесе почукването на бастуна… Беше другият старец — съседът на Ренд, който излизаше за вечерната си разходка. Залязващото слънце обливаше земята с лъчистата си благодат. Листата бяха златисти, червени, кафяви и жълти… бяха такива от деня, в който Ренд дойде тук. Тревата някак жълтееше. Не че бе изсъхнала… просто се подготвяше да загине.