Ренд се поколеба. Не долови ли той подигравателни нотки в гласа на Млекаря?
— Или кръст?
— Кръст ли?!
— Разпятие… символ…
— Не — отвърна Ренд. — Не ми трябва кръст.
— Може би някоя философска книга.
— Не! — кресна му Ренд. — Аз оставих всичко това. Ние се опитвахме да използваме всички тези неща, разчитахме на тях, ала те се оказаха безполезни и сега…
Той замълча, защото не това искаше да каже, ако изобщо бе възнамерявал да каже нещо. Беше нещо, за което дори не бе мислил преди… като че ли някой, скрит вътре в него, говореше с неговия глас.
— Или може би някаква валута?
— Ти ми се подиграваш — рече с горчивина Ренд, — а нямаш право…
— Просто споменавам някои неща — каза Млекарят, — на които човешката раса разчита…
— Обясни ми едно нещо — рече Ренд, — толкова просто, колкото можеш: има ли начин да се върна?
— Да се върнеш там, откъдето дойде ли?
— Да — отвърна Ренд. — Точно това имам предвид.
— Няма къде да се върнеш — отговори му Млекарят. — Всеки, който дойде тук, вече няма къде да се върне.
— Но старецът си отиде. Той носеше черна, филцова шапка и бастун. Беше ги изпуснал и аз ги намерих.
— Старецът не се е върнал, а е продължил напред, но не ме питай къде, защото не зная.
— Но ти си част от всичко това!
— Аз съм смирен слуга. Имам работа, която трябва да върша и се старая да я върша добре. Грижа се за нашите гости по възможно най-добрия начин. Но идва време, когато всеки един от тях ни напуска. Подозирам, че това място тук е междинна спирка, по пътя за някъде другаде.
— Място, където човек се подготвя — обади се Ренд.
— Какво искаш да кажеш? — попита Млекарят.
— Не зная точно — отвърна Ренд. — Не мислех да го казвам.
„За втори път днес“, мина през ума му. „За втори път казвам нещо, което не съм мислил“.
— Има една успокояваща мисъл, свързана с това село — рече Млекарят. — Една много хубава черта, която трябва да помниш — тук никога нищо не се случва.
Той слезе от верандата и застана на пътеката.
— Каза ми за стареца — продължаваше Млекарят, — но не е само той. Старата дама също ни напусна. И двамата доста бяха просрочили времето си.
— Искаш да кажеш, че съм съвсем сам тук?
Млекарят, който бе тръгнал вече надолу по пътеката, изведнъж спря и се обърна.
— Ще дойдат и други. Винаги идват и други.
Какво беше казал Стърлинг за хората, които надскачали капацитета на мозъците си? Ренд се опита да си спомни думите, ала сега, когато бе така развълнуван, той ги бе забравил. Но ако в това беше цялата работа и Стърлинг бе прав (без значение какви думи бе използвал), нямаше ли човекът нужда от място като това, където нищо не се случваше, луната винаги бе пълна и времето бе направило засечка на есента?
И изведнъж друга мисъл нахлу в съзнанието му. Ренд рязко се обърна и извика към Млекаря, обзет внезапно от паника:
— Но тези другите! Те ще говорят ли с мене?! Ще зная ли имената им?!
Млекарят бе стигнал вече до портата и като че ли не го чу.
Луната бе по-бледа от преди. На изток небето просветляваше. Щеше да се пукне зората на още един небивал, есенен ден.
Ренд заобиколи къщата. Качи се по стълбата, която водеше към верандата, седна на стола и зачака идването на другите.
Призракът на един модел „Т“
Прибираше се вкъщи, когато отново чу шума на модел „Т“. Не беше звук, който можеше да сбърка и не за първи път го чуваше в далечината по пътя. Макар че това му се виждаше доста чудно. Доколкото му бе известно, никой наоколо не притежаваше модел „Т“. Беше чел някъде, най-вероятно в някой вестник, че старите коли като модел „Т“ се продавали доста скъпо, макар че защо трябваше да е така, той не разбираше. При всичките лъскави и шикозни коли днес, кой щеше да поиска да има модел „Т“, ако не му хлопаше дъската?! Но в този побъркан свят днес, всичко можеше да се случи… Не беше както едно време. Но онези дни отдавна бяха минало и човек трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха сега по възможно най-добрия начин.
Бред затвори бирарията рано. Нямаше къде другаде да отиде, освен да се прибере вкъщи. Обаче откакто умря милият Баунс, изпитваше страх да остава у дома. Баунс наистина му липсваше. Двамата се бяха разбирали направо отлично повече от двадесет години, но сега след като старото куче вече го нямаше, къщата бе някак самотна и пуста.
Той вървеше по мръсния, черен път в края на града, ровейки с крака в праха и подритвайки буците пръст. Беше вече нощ, а бе почти толкова светло, колкото през деня. Над върховете на дърветата се виждаше пълната луна. Самотните, откъслечни църкания на щурците оповестяваха края на лятото. Вървейки по пътя, той си припомни онзи модел „Т“, който имаше, когато бе още млад и зелен и как бе прекарвал часове под сайванта, преслушвайки мотора й, макар един господ да знаеше, че колите модел „Т“ изобщо нямаха нужда от преслушване. Беше такава проста машинария, за каквато човек не би могъл и да мечтае дори. И въпреки известна техническа отмъстителност, тя бе най-вярната кола, която някога бе съществувала. Закарваше те някъде си, после те връщаше и това бе всичко. А и в онези дни какво повече можеше да иска човек? Калниците й тракаха, твърдите й гуми подскачаха по неравния път, понякога, на баир, не искаше да запали, но ако човек знаеше как да се отнася към нея и как да я помоли, тя никога не му създаваше главоболия.