Някой от задната седалка се наведе напред и му подаде саксофон.
— Татенце, ти май владееш това нещо — каза едно от момичетата. — Хайде, посвири ни малко.
— От къде го взехте? — попита Хенк.
— Свихме го от състава — обади се глас отзад. — Онзи тип изобщо нямаше право да го притежава. Само обиждаше инструмента!
Хенк го долепи до устните си, поигра си малко с клавишите и изведнъж саксофонът засвири. Беше много смешно, защото до този момент той не бе държал в ръцете си дори най-обикновен рог. Изобщо не беше музикален. Беше опитал да свири веднъж на устна хармоника, мислейки си, че така ще може да убива времето, но звуците, които излязоха от нея, накараха симпатягата Баунс да побегне с вой. Така че Хенк я бе оставил върху една полица и до сега не се бе сещал за нея.
Автомобилът модел „Т“ се носеше надолу по шосето и не след дълго салонът остана някъде назад. Хенк надуваше саксофона, изумен от това колко хубаво свиреше, а другите пееха и си подаваха бутилката един на друг. По пътя не се виждаха други коли. След малко модел „Т“ напусна долината и се заизкачва по някаква височина. Когато стигна върха, цялата долина се ширна отдолу, обляна от сребристата лунна светлина. Беше като в сън.
По-късно Хенк се зачуди колко ли бе продължило всичко това — колата, носеща се по билото, огряно от луната; той, свирещ на саксофона и прекъсващ музиката само, когато оставяше инструмента настрана, за да дръпне още една глътка от лунното, контрабандно питие. Когато се замисли над всичко това, стори му се че е минала цяла вечност, че колата бе пътувала от незапомнени времена, огряна от лунната светлина, оставяйки след себе си в нощта тъжния, протяжен вой на саксофона.
Отново беше нощ и Хенк се огледа наоколо. Същата пълна луна грееше в небето, ала моделът „Т“ бе спрял встрани от пътя, под едно дърво така, че лунните лъчи не попадаха директно върху него. Хенк се поразтревожи дали тази бе същата нощ или някоя друга, но нямаше как да разбере. „Пък и едва ли има значение“, каза си той. Докато имаше луна, автомобил модел „Т“ и път, по който да кара, какво повече можеше да иска?! Много важно коя беше тази нощ!
Момчетата и момичетата, които бяха с него, вече ги нямаше, но саксофонът лежеше долу, а когато Хенк се изправи, чу как в джоба му нещо бълбука. Той бръкна вътре, за да види какво е, и измъкна оттам контрабандната бутилка. Беше пълна повече от половината. Предвид колко много бяха пили, това му се видя доста странно.
Замислен, Хенк седеше зад волана и гледаше бутилката в ръката си, опитвайки се да реши дали да дръпне още една глътка. Реши, че не бива и сложи бутилката обратно в джоба си. После се пресегна за саксофона, вдигна го и го положи върху седалката до него.
Колата модел „Т“ потръпна отново, закашля се, забумтя. Потегли малко неохотно, напускайки дървото, сетне направи широк завой и се отправи към шосето. Когато се озова върху него, колата се понесе надолу, подскачайки над буците и дупките. Задницата й хвърляше прах, който увисна в лунната нощ като сребърен воал.
Хенк седеше гордо зад волана като внимаваше особено много да не го пипа. Той сплете ръце, отпусна ги в скута си и се облегна назад. Беше му хубаво. Никога не се бе чувствал по-добре. Е, може би не най-добре все пак, казваше си Хенк. Защото в онези луди-млади години, когато беше жив, пъргав и изпълнен с надежда, имаше навярно мигове, в които се чувстваше също така добре, както сега. Мислите му препуснаха назад във времето и сред вехтите спомени изплува един, в който Хенк, леко пийнал (просто за настроение и съвсем не пиян) и без голямо желание за пиене, стоеше на чакълестия паркинг пред „Биг Спринг Павилиън“ и слушаше музиката, идваща от салона. Канеше се да влезе вътре с бутилка, затикната в колана под ризата му — студеното стъкло опираше в стомаха му. Целият ден бе голям пек и той бе работил на полето. Ала вече бе нощ и тя бе прохладна. Мъглата изпълзяваше от долината и носеше онзи неопределим аромат на тлъстия, плодороден чернозем. А вътре музиката свиреше и момичето, отправило взор към вратата, чакаше мига, в който той щеше да влезе.
„Хубаво беше тогава“, помисли си Хенк за спомена, изплувал от мъглата на миналото. Обаче не бе по-хубаво от настоящия момент, с колата, която се носеше по билото и целият свят, прострян в краката му и огрян от луната. Различно беше може би, но не и по-хубаво от сегашния миг.
Пътят изостави билото на височината и заизвива надолу по стръмнината към долината. За секунда на слабата светлина от фаровете се мярна заек, който заподскача през шосето. Високо в нощното небе някаква невидима птица изписука и това бе единственият звук, освен тракането и пърпоренето на модел „Т“.