Аз съм човек на име Хендерсън Джеймс.
Живея в къща на „Съмит Авеню“.
В къщата на „Съмит Авеню“ ли съм?
Не, не съм в къщата на „Съмит Авеню“.
Аз съм на някакъв речен насип.
Защо съм на този речен насип?
Но човек не мислеше по този начин, не и нормалния човек. Той мислеше накратко. Цепеше направо и не го усукваше толкова.
„Това ясно, постепенно и настъпателно мислене е нещо ужасно“, рече си Джеймс. Не беше нормално, не беше правилно и изобщо нямаше смисъл… не повече от това, че се намираше на някакво място, без да може да си спомни как се бе озовал там.
Той се изправи на крака и прокара ръце по тялото си. Дрехите му бяха спретнати — не бяха мръсни и измачкани. Не беше бит, нито пък изхвърлен от някоя кола. По тялото му нямаше синини или рани, а по лицето му нямаше кръв. Всичко си бе на мястото и той се чувстваше добре.
Джеймс пъхна пръсти в ремъка на кобура си, повдигна го нагоре и той залепна за хълбоците му. Извади оръжието си и го провери с рутинна вещина. То бе готова за стрелба.
Джеймс тръгна нагоре по насипа и стигна пътя. Прекоси го с енергична стъпка и застана на тротоара, зад който се виждаха няколко нови бунгала. Той чу, че идва кола и с един скок изчезна от тротоара, клякайки до няколко кипариса, посадени в единия край на поляната. Движението му бе инстинктивно и той стоеше приведен до храстите, чувствайки се малко глупаво от това, което бе направил.
Колата отмина и никой не го видя. Сега Джеймс видя, че те не биха го забелязали, дори ако бе останал на тротоара.
Не бе уверен в себе си — сигурно тази бе причината за страха му. В живота му имаше бяло петно, някакъв мистериозен инцидент, който той не помнеше и незнанието му бе подкопало неговата сигурност и солидна основа на съществуване. Беше разрушило базата на неговата мотивация и в миг го бе превърнало в подплашено животно, бягащо и криещо се от хората, от себеподобните си.
Това, а също и онова, което му се бе случило, го караха да мисли по този ясен и настъпателен начин.
Джеймс остана клекнал до храста, наблюдавайки улицата и тротоара, усещайки с гърба си белите, призрачни бунгала, сгушени сред малките си градинки.
Внезапно в съзнанието му се появи дума: пудли. Непозната и странна дума. И все пак тя криеше ужас в себе си.
Пудлито бе избягало и Джеймс беше тук именно заради това, криещ се пред къщите на нищо не подозиращи и спящи граждани, снабден с оръжие и решен да го използва, готов да противопостави интелекта си, гъвкавостта на ума и силата си на най-кръвожадното и изпълнено с омраза същество, което можеше да се намери в галактиката.
Пудлито беше опасно. Човек не можеше да го залови и да го отглежда. Всъщност имаше специален закон срещу отглеждането не само на пудли, но и на други чуждопланетни зверове, които дори не бяха така кръвожадни като него. Имаше достатъчно причини за такъв закон и никой, а още по-малко той, Джеймс, би се осмелил да ги оспорва.
В този миг пудлито вилнееше някъде в града.
Джеймс изстина при мисълта за това, а в съзнанието му изплуваха картини на всичко, което би могло да се случи, ако той не заложеше чуждия звяр и не го убиеше.
Макар че „звяр“ не беше точната дума. Пудлито бе повече от звяр… някога Джеймс се бе надявал да научи колко по-различно от животно беше то. Не беше научил много, признаваше той пред себе си, нито дори съвсем малка част от онова, което представляваше пудлито, но беше достатъчно, дори повече от достатъчно, за да го уплаши.
Първо, Джеймс бе научил какво означава истинската омраза и колко плитка е човешката омраза, сравнена с тази на пудлито — дълбока, силна, изпепеляваща, ужасяваща… Това не бе сляпа омраза, защото със сляпата омраза човек лесно се справяше, а разсъдителна, пресметлива, мощна. Тя беше в основата на една интелигентна и смъртоносна машина за убиване, която насочваше своята хищност и коварство срещу всяко живо същество, което не беше пудли.
Защото звярът имаше мозък и дух, които управляваха основния инстинкт за самосъхранение срещу всички пришълци, които и да бяха те, довеждайки тълкуванието на закона до крайност, означаваща, че сигурност можеше да има само в една посока — смъртта на всяко друго живот същество. Никаква друга причина не бе необходима на пудлито, за да убива. Фактът, че изобщо имаше други живи същества, които се движеха и по този начин представляваха опасност за пудлито, дори да бе съвсем косвена, беше сам по себе си достатъчна причина, за да се извършват убийства.