Идеята бе смахната разбира се — някакъв инстинкт за убиване, вкоренен от прастари времена дълбоко в съзнанието на това същество, но може би не бе по-смахната от повечето човешки инстинкти.
Пудлито беше, а всъщност и в бъдеще щеше да е уникална възможност за изследване на чуждопланетната поведенческа психика. Ако получеше разрешение, човек можеше да ги изучава на тяхната родна планета. Но ако не получеше, човек понякога вършеше глупости като Джеймс.
А глупавите постъпки рикошират и се стоварват върху извършителите, както бе в този случай.
Джеймс протегна длан и потупа оръжието на хълбока си, сякаш по този начин можеше да получи някаква увереност, че бе достоен за задачата. В ума му нямаше никакво колебание във връзка с това какво трябваше да се направи. Той трябваше да намери пудлито и да го убие и то преди да се е пукнала зората. Всичко друго би означавало страхотен и ужасяващ провал.
Защото пудлито щеше да пусне пъпки. Отдавна бе дошло времето на размножителния период и на Джеймс му оставаха само някакви си часове, за да го намери, преди то да пусне на Земята десетки малки пудлита. А скоро те нямаше да бъдат малки. Няколко часа след пъпкуването, те заживява самостоятелно. Да бъде открито едно пудли, изгубило се в големия, спящ град, изглеждаше достатъчно безнадеждно начинание, а да се открият няколко десетки бе направо невъзможно.
Тъй че трябваше да се действа тази нощ или никога.
От страна на пудлито тази нощ нямаше да има убийства, защото звярът се бе съсредоточил върху едно-единствено нещо — да намери място, където би могло да си почине на спокойствие, където би могло да се отдаде с цялото си сърце и без да бъде прекъсвано, на създаването на нови пудлита.
Пудлито бе умно. Още преди бягството си е знаело къде трябва да отиде. То не би губило време да търси и пак да се връща. Знаело е къде отива и вече беше там, пъпките вече се надигаха върху тялото му, набъбваха, нарастваха…
Имаше едно място, едно-единствено място в целия град, където един чуждоземен звяр би бил защитен от любопитните хорски очи. Един човек би се сетил, значи едно пудли също. Въпросът беше дали пудлито щеше да се сети, че човекът също знаеше това място. Дали пудлито бе склонно да подцени човека? А ако знаеше вече, че човекът се е сетил, щеше ли да то да потърси друго скривалище?
Джеймс се изправи до кипариса и отиде до тротоара. Табелата с името на улицата, закрепена под една люлееща се улична лампа, му посочваше къде се намира в момента. Мястото бе толкова близо до онова, към което се бе запътил, че той едва ли би посмял да се надява на повече.
II
Зоопаркът утихна за миг, но после се чу такъв вой, че косата на Джеймс настръхна, а кръвта замръзна в жилите му.
След като огледа оградата, той застана до нея притеснен, опитвайки се да разбере какво бе виещото животно. Не можеше да определи. „Най-вероятно е някой нов обитател“, каза си той. Човек просто не беше в състояние да помни всички животни в зоопарка. В него постъпваха все нови и нови образци — странни същества от далечните звезди, за които никой още не бе чувал.
Право пред него имаше клетка с ров, в която само преди няколко дни бе живяло едно невероятно чудовищно същество от джунглите на някой от арктичните светове. При мисълта за животното лицето на Джеймс се навъси. Накрая се бе наложило да го убият.
А сега пудлито бе тук… е, може би не точно тук, но това бе едно от местата, където то би могло да бъде — единственото място в целия свят, където човек и да видеше пудли, не би коментирал, защото зоопаркът бе пълен с редки животни и още една рядкост би възбудила само краткотрайно любопитство. Един обитател в повече би останал незабелязан, освен ако на някой пазач не му хрумнеше да провери животните по списък.
Тук, в тази незаета клетка пудлито би било необезпокоявано и би могло спокойно да се заеме с пъпкуването си и раждането на нови пудлита. Никой не би го обезпокоил, защото същества като пудлито бяха редовните обитатели на това място, отделено в страни. То бе за чужди планетни същества, докарани на Земята, за да може тази кръвожадна, човешка раса да ги гледа и изучава.
Джеймс се спотайваше до оградата.
Хендерсън Джеймс, тридесет и шест годишен, неженен, специалист по чуждопланетна психология, беше официален служител на този зоопарк. Той също така бе нарушил закона с това, че бе доставил и подслонил тук чуждопланетно същество, което бе забранено на Земята.