То отдавна трябваше да е напъпило, ала бе отложило този момент, изчаквайки деня, в който би могло да избяга, планирайки (както разбираше Джеймс сега) оставането си на Земята, което означаваше завладяването й. Беше планирало, и то добре, до този последен миг и нямаше да се смили над никого, който би искал да му попречи.
Джеймс протегна ръка надолу и докосна оръжието си. Той усети как челюстните му мускули неволно се напрягат и изведнъж бе изпълнен с такава лекота и твърдост, каквито не бе усещал преди. Джеймс запълзя по скалата, търсейки предпазливо вдлъбнатини за краката и ръцете си, като дишаше учестено и притискаше тялото си в камъка. Действаше бързо, уверено, безшумно, защото трябваше да достигне върха и да бъде там преди пудлито да усети, че имаше някой наоколо.
Пудлито щеше да е отпуснато и съсредоточено върху работата си, погълнато от пъпкуването за това многобройно семейство, което в идните дни щеше да започне своя мрачен и неумолим кръстоносен поход, за да превърне една чужда планета в безопасна за пудлитата… и единствено само за тях.
Тоест, ако пудлито бе тук, а не някъде другаде. Джеймс беше само човек, който се опитваше да мисли като пудли, но това не бе нито лесна, нито приятна работа, а и нямаше как да разбере дали е на прав път.
Ръката му се вкопчи в буца пръст и трева и той заби дълбоко пръстите си в рохкавата почва, издърпвайки тялото си нагоре, изминавайки последния метър скала и подавайки глава над рова.
Джеймс лежеше върху леко наклонената земя, нервно ослушвайки се за някаква опасност. Той обходи с поглед земята пред него, оглеждайки внимателно всяка педя от нея. Далечните лампи, осветяващи алеите в зоопарка, разсейваха пълния мрак, който го обгръщаше, докато се катереше нагоре по скалата. Обаче тук-там все още имаше тъмни места, които Джеймс трябваше да провери отблизо.
Сантиметър по сантиметър той напредваше пълзешком като преди всяко свое най-малко движение опипваше терена непосредствено пред себе си за по-голяма сигурност. Държеше оръжието си с желязната си десница, готов за мигновено действие, дебнеше за най-слабото движение и бе нащрек за всяка буца или неравност, която не беше камък, храст или трева.
Минутите му изглеждаха часове, очите го заболяха от взирането и лекотата, която бе почувствал преди, сега се бе изпарила, оставяйки само твърдостта, която бе заредена с напрежение като тетивата на лък. В Джеймс започна да се прокарва пораженческо чувство, а с него дойде и цялостното макар и непризнато досега осъзнаване на това какво би означавал един провал, не само за света, а за честта и достойнството, чието име бе Хендерсън Джеймс.
Сега, изправил се пред тази възможност, той призна пред себе си онова, което трябваше да направи, ако пудлито не беше тук и той не го намереше, за да го убие. Джеймс трябваше да уведоми властите, трябваше да се опита да постави нащрек полицията, трябваше да помоли пресата и радиото да предупредят гражданите, трябваше да разкрие себе си като човек, който поради гордостта и високомерието си беше изложил земните жители на опасността от заграбването на родната им планета.
Те нямаше да му повярват. Щяха да му се смеят, докато смехът заседнеше в прерязаните им гръкляни, задавени в собствената им кръв. Джеймс се изпоти при мисълта за това, при мисълта за цената, която този град и целият свят трябваше да заплатят, преди да научат истината.
Отнякъде долетя една доловим шум, почти шепот — движение на черна сянка на фона на още по-черната нощ.
Пудлито изникна пред него, на не повече от два метра разстояние. То бе излязло от леговището си до храста. Джеймс измъкна пистолета си и пръстът му замръзна върху спусъка.
— Недей — каза пудлито вътре в него. — Аз ще ти се подчиня.
Пръстът му се напрегна и внимателно и постепенно се сви. Оръжието подскочи в ръката му. В този кратък миг Джеймс усети ужаса, който като с камшик проряза съзнанието му, улови само за секунда страхотния сблъсък и грозната картина на разкъсания мозък, се хлъзна по повърхността на съзнанието му, рикошира и отлетя надалече.
— Твърде късно — рече той на пудлито с разтреперан глас, съзнание и тяло. — Ти трябваше да си пръв. Загуби ценни секунди. Ако беше пръв ти, аз щях да съм мъртъв сега.
Бе станало лесно, успокояваше се Джеймс, много по-лесно, отколкото си бе мислили. Пудлито бе мъртво или умираше и Земята с нейните милиони нищо не подозиращи жители бяха спасени, а най-важно от всичко Хендерсън Джеймс беше спасен… спасен от безчестие, спасен от необходимостта да се разголи, да смъкне всички мънички прикрития, които си бе изградил през годините, за да го пазят от хорските очи. Тай усети как облекчението го изпълва и го оставя безжизнен, бездиханен и с усещане за чистота, но слаб.