Имаше и пазачи, но те наблюдаваха предния вход. Ако се движеше безшумно, ако успееше да се изкатери по комина, без да вдига шум, Джеймс щеше да се озове в стаята, преди някой да забележи.
Той се дръпна назад в сянката, за да размисли. Имаше две възможности: или да се добере до стаята и да застане лице в лице с оригинала, с надеждата, че ще може да постигне компромис, или просто да изчезва от тук… да бяга, да се крие, да чака шанса си напълно да се измъкне, може би да отиде на някоя далечна планета в някоя друга част на галактиката.
И двете възможности криеха голям риск. Обаче едната беше бързо осъществима: планът щеше да успее или да пропадне в разстояние на един час. Другата щеше да се влачи с месеци, човек нямаше да знае дали е в безопасност и никога нямаше да бъде сигурен.
Нещо го човъркаше — някакъв упорит, дребен факт, който се бе вмъкнал в съзнанието му и се противопоставяше на усилията му да го улови. Можеше да е нещо важно, но пък можеше и да е само случайна, откъслечна информация, залутала се на някъде в търсене на своята преградка.
Умът му сякаш сви рамене и я бръсна встрани.
Краткият или по-бавният път?
Джеймс застана неподвижен, замисли се за миг, после тръгна бързо надолу по улицата, търсейки тъмно място, където да прекоси незабелязано.
Беше избрал краткия път.
IV
Стаята беше празна.
Той стоеше до прозореца, притихнал. Само очите му се движеха, претърсвайки всеки ъгъл, проверявайки една ситуация, която не изглеждаше съвсем достоверна… това, че Хендерсън Джеймс не беше тук в очакване на съобщението.
Тогава той бързо отиде до вратата на спалнята и я отвори. Докосна с пръст електрическия ключ и лампата светна. Спалнята беше празна, банята също. Джеймс се върна в кабинета.
Застана с гръб към стената и с лице, обърнато към вратата, която отвеждаше в коридора. Очите му обходиха стаята, стъпка по стъпка. Джеймс се ориентираше. Той чувстваше как приема очертанията и формата на стаята, как нейната близост бавно го изпълваше и го потопяваше в блаженството на принадлежността.
Тук бяха книгите, камината с поличката, отрупана със сувенири, креслата, барчето… всички те бяха част от него, родна среда, която бе толкова част от Хендерсън Джеймс, колкото неговото тяло и неизказаните му мисли бяха част от него.
„Ето какво щях да пропусна“, помисли си той, „изживяването, което никога нямаше да имам, ако пудлито не ми се беше присмяло. Щях да умра — едно празно и ненужно тяло, за което нямаше никакво място в света.“
Телефонът иззвъня към него, а той стоеше там, като че ли стреснат от него, като че ли някакъв натрапник бе дошъл отвън, бе влязъл насила в стаята и бе разбил на парчета обхваналото го чувство за принадлежност.
Телефонът отново иззвъня. Той прекоси стаята и вдигна слушалката.
— Джеймс на телефона — каза той.
— Вие ли сте, мистър Джеймс?
Беше гласът на Андерсън, градинаря.
— Да, защо? — рече дубликатът. — Кой мислиш, че е?
— Тук хванахме един човек, който казва, че сте вие.
Хендерсън Джеймс — дубликатът замръзна на мястото си от страх, а ръката му внезапно така силно стисна слушалката, че дори се зачуди как тя не се превърна на прах изпод пръстите му.
— Облечен е като вас — рече градинарят, — а аз зная, че вие излязохте. Говорих с вас, помните ли? Казах ви, че не бива да излизате. Не докато чакаме онова… онова нещо.
— Да — каза дубликатът. Гласът му бе съвсем безизразен. Не му се вярваше, че говори той. — Да, разбира се. Помня, че говорих с вас.
— Но, сър, как се върнахте?
— Минах през задния двор — каза безизразният глас в телефонната слушалка. — Сега какво ви притеснява?
— Облечен е като вас.
— Естествено! Разбира се, че ще е облечен като мене, Андерсън!
Това със сигурност не беше съвсем естествено, но първо Андерсън не беше много умен и после той бе малко разстроен.
— Не си ли спомняш — каза дубликатът — че говорихме за това?
— Предполагам, че съм би развълнуван и съм забравил — призна Андерсън. — Казахте ми обаче да ви се обадя, за да се уверя, че сте в кабинета си. Нали така беше, сър?
— Обади ми се вече — каза дубликатът, — и аз съм тук.
— Тогава онзи там е той?
— Разбира се — рече дубликатът. — Кой друг може да е?
Той затвори, поставяйки слушалката върху вилката, и остана прав, в очакване. Миг след това то се случи — чу се кухият, задавен трясък на автомат.
Джеймс отиде до едното от креслата и се отпусна в него, замаян от осъзнаването на фактите — събитията така се бяха подредили, че сега най-сетне той беше в безопасност, в пълна безопасност.