Скоро щеше да се наложи да се преоблече в други дрехи и да скрие дрехите и оръжието, които носеше. Най-вероятно персоналът нямаше да зададе никакви въпроси, но най-добре беше нищо да не събужда подозрението им.
Джеймс усети как нервите му се уталожват и той огледа стаята. Поглъщаше с очи книгите и мебелите — тихия, спокоен… и заслужен… уют на един човек, стабилно и непоклатимо наложил се в обществото.
Той леко се усмихна.
— Ще бъде чудесно — каза дубликатът.
Лесно го бе постигнал. Така си мислеше, но след като всичко бе свършило. Лесно, защото той никога не бе виждал мъжа, който бе застанал пред входната врата. Лесно беше да убиеш човек, когато никога не си виждал.
С всеки изминал час той щеше да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в личността, която беше негова по наследство. След време никой нямаше да се усъмни, нито дори той самият, че той е Хендерсън Джеймс!
Телефонът отново иззвъня и дубликатът стана, за да се обади.
— Обажда се Алън — чу се приятен глас, — от лабораторията за дубликати. Чакаме доклада ви.
— Ами — рече Джеймс, аз…
— Обаждам ви се, за да не се притеснявате — прекъсна го Алън. — Преди забравих да ви кажа…
— Разбирам — обади се Джеймс, макар че всъщност не разбираше.
— Този дубликат беше по-различен — обясни Алън. — Беше експеримент, който искахме да опитаме. В кръвта му вкарахме бавна отрова — просто още една предпазна мярка. Навярно няма да е нужна, но все пак ние искаме да бъдем сигурни. В случай, че не се появи, изобщо не бива да се тревожите.
— Сигурен съм, че ще се появи.
Алън се изкиска.
— Двадесет и четири часа! Като бомба със закъснител! Дори да разбере, нищо не може да направи. Няма противоотрова.
— Хубаво е, че ме предупредихте — каза Джеймс.
— Драго ми беше — отвърна Алън. — Лека нощ, мистър Джеймс.
Бавачките
Първата училищна седмица приключи. Джонсън Дийн — управител на гимназията „Милвил Хай“, седеше зад бюрото си, наслаждавайки се на покоя и удовлетворението си през късния петъчен следобед.
Покоят бе сразен от треньора Джери Хигинс. Той влезе с гръмотевична стъпка в офиса и тежко отпусна мускулестата си, русокоса фигура на един стол.
— Е, тази година футбол няма да има — рече сърдито той. — Можем направо да бъдем отписани.
Дийн бутна настрани писмените работи, над които работеше и се облегна назад върху облегалката на стола. Слънчевите лъчи, нахлуващи през западния прозорец, превърнаха посребрената му четинеста коса в нещо като ореол. Бледите му, набръчкани и пронизани от сини вени длани, пригладиха избледняващия ръб на неговите вече избледнели панталони.
— Какво има сега? — попита той.
— Става въпрос за Кинг и Мартин, мистър Дийн. Те няма да играят тази година.
Дийн съчувствено зацъка с език, но някак кухо и неискрено, сякаш тази работа не му беше много по сърце.
— Чакайте да видя — рече той. — Ако не ме лъже паметта, тези двамата бяха много добри миналата година. Кинг беше нападател, а Мартин полузащитник.
Хигинс избухна в справедлив гняв.
— Някой някога да е чувал за полузащитник, който решава, че повече няма да играе? И не е просто обикновено момче, а едно от най-добрите! Миналата година участва във всички срещи и беше най-добрият!
— Вие разбира се сте говорили с тях, нали?
— Паднах на колене пред тях — рече треньорът. — Питах ги, дали не искат аз да си загубя работата. Питах ги дали пък вие не сте против мене. Казах им, че постъпват нечестно спрямо училището. Казах им, че отборът ще се разпадне без тях. Не ми се изсмяха в лицето, но…
— Никой не би ви се изсмял — прекъсна го Дийн. — Тези момчета са джентълмени. Всъщност всички младежи в гимназията…
— Те са банда префърцунени госпожици! — беснееше треньорът.
— Въпрос на мнение — рече тихо Дийн. — И аз съм имал моменти, когато не съм отдавал онова значение на футбола, което би трябвало.
— Но това е друго — възрази треньорът. — Когато човек порасне, естествено е да загуби известен интерес. Обаче те са деца. Това просто не е здравословно. Тези млади хора би трябвало да излизат навън и да трамбоват нагоре-надолу из игрището. Всички младежи би трябвало да имат силно желание да се състезават. А дори да нямат, съществува материалната страна. Един изтъкнат футболист има възможност, когато отиде в колеж, да…
— Нашите деца не се нуждаят от атлетическите субсидии — каза малко остро Дийн. — Повечето от тях са стипендианти.
— Ако имахме повече хора, за да избираме — хленчеше Хигинс, — Кинг и Мартин нямаше да са толкова важни. Нямаше да печелим много често, но щяхме да имаме отбор. Обаче какво е сега… разбирате ли, мистър Дийн, че с всяка година все по-малко излизат на игрището? В момента хората едва ми стигат…