Той чу нечии провлачени стъпки и бутна купчината листа встрани. Веднага разбра, че е Стъфи по познатото влачене на краката. Той идваше при него, за да убие част от работното си време.
Дийн се учуди на собственото си стаено очакване, макар че като размисли, не му се видя чак толкова странно. Не бяха останали много хора, с които да си поприказва така, както със Стъфи.
С възрастните беше трудно. Старостта размиваше или отслабваше връзката с миналото. Старците умираха, или се местеха, или бяха приковани на легло от болести. Или пък се затваряха в себе си — оттегляха се в един свой свят, където търсеха утеха, неспособни да я намерят във външния свят.
Стъфи се дотътри до вратата, спря и се облегна на страничната плоскост на рамката, обърсвайки с влажна ръка слюнката, потекла върху жълтеникавия му мустак.
— От какво се оплаква треньорът? — попита той. — Излезе от тук толкова напушен.
— Вече няма футболен отбор — отвърна Дийн. — Или поне така казва.
— Винаги започва да хленчи в началото на сезона — рече Стъфи. — Само се преструва.
— Но този път не е така. Кинг и Мартин няма да играят.
Стъфи направи още няколко крачки напред, влезе в стаята и тежко се отпусна на един стол.
— Пак са те — бавачките — заяви той. — Те са причината.
Дийн стреснато се изправи на стола.
— Какво каза?!
— От години наблюдавам. Човек винаги може да разпознае децата, които са били гледани от тях или пък са били в детската им градина. Гледачките правят нещо на децата.
— Бабини деветини — рече Дийн.
— Не са бабини деветини — упорстваше Стъфи. — Знаеш, че не си падам суеверен. Просто защото гледачите са от друга планета… Я ми кажи, ти разбра ли от коя планета са те?
Дийн поклати глава.
— Не си спомням Ламонт да ми е казвал. Може да е споменавал, но аз не съм го чул.
— Особени чешити са — рече Стъфи, поглаждайки мустаците си, за да придаде тежест на думите си, — но аз никога не съм ги упреквал за това. В края на краищата те не са единствените чуждопланетни същества на Земята. Единствените в Милвил разбира се, но има хиляди други чешити, дошли от звездите и пръснати по цялата ни планета.
Дийн кимна в съгласие, без да разбира много с какво точно се съгласяваше. Нищо не каза обаче, защото нямаше нужда. Започнеше ли веднъж Стъфи, нямаше спиране.
— Изглеждат съвсем честни същества. Никога не са се възползвали от нечии симпатии. Просто се настаниха тук, след като Ламонт си замина и ги остави. Не са молили никого да се застъпва за тях. Изкарваха си честно хляба през всичките тези години и никой не би могъл да очаква нещо друго от тях.
— И все пак — вметна Дийн, — ти мислиш, че те са направили нещо с децата.
— Промениха ги. Ти не си ли забелязал?
Дийн поклати отрицателно глава.
— Никога не съм мислил за това, че да го забележа. Познавам тези младежи от години. Преди тях познавах родителите и дядовците им. Как мислиш, че са се променили?
— Накараха ги да пораснат твърде бързо — отвърна Стъфи.
— Говори разбрано! — тросна се Дийн. — Кой кого е накарал да порасне твърде бързо?
— Гледачите накараха децата да пораснат твърде бързо. Ето кое не е наред с децата. Уж са тук в гимназията, а са вече възрастни.
Някъде по долните етажи се разнесе аларменото звънене на блокирал спомагателен механизъм.
Стъфи скочи на крака.
— Това е бърсалката! Бас държа, че пак се е заклещила под някоя врата.
Той се извърна и повлече крака в бърз тръст.
— Глупава машина! — изкрещя Стъфи на излизане.
Дийн отново придърпа купа листа пред себе си и взе молив. Ставаше късно и трябваше да свършва.
Ала той вече не виждаше писмените работи. Виждаше как от тях в него се взират десетки мънички лица — сериозни, с големи очи… лица, с нещо неуловимо в тях.
Дийн разбра какво бе това неуловимо нещо — то бе приближаващата старост, която се взираше в него от десетките детски лица.
Те ги накараха да пораснат твърде бързо!
— Не — каза на себе си Дийн. — Не може да бъде!
И все пак имаше ясни доказателства: високият успех, невероятният брой стипендии, неприязненото отношение към спорта. А също и общата нагласа. Липсата на младежко хулиганство! От години вече Милвил се гордееш, че в града почти няма малолетни престъпници. Спомни си как преди няколко години го помолиха да напише статия за това в едно списание за родители и учители.
Дийн се опита да си спомни какво бе написал в онази статия и малко по малко части о нея изплуваха в паметта му: разбирането на родителите, че децата им са част от семейството, а не просто придатъци; ролята, която играеха църквите в града, ударението, което училището поставяше върху обществените науки.